Той сви рамене. — Предпочитам да си стоя тук и да наблюдавам парада.
— Слушай, престани да увърташ. Чувствам че искаш да ми кажеш нещо.
— Много неща, скъпа госпожо лейтенант.
Докато вървеше към тях, Рурк си спомни, че се беше запознал с Ив на погребението на жена, чийто живот беше насилствено прекъснат. Спомняше си още, че денят беше мразовит, а Ив беше забравила ръкавиците си. Тя носеше грозен сив костюм, а едно от копчетата на сакото й висеше на конците. Рурк пъхна ръка в джоба си и докосна копчето, което в края на краищата се беше откъснало.
— Май се опитваш да флиртуваш с жена ми, Брайън.
— О, непременно щях да пробвам, но се боя, че нямам никакъв шанс. Всъщност исках да споделя с нея нещо, което ще заинтересува и двама ви. Рано тази сутрин ми се обади Съмърсет.
— Не думай. И какво ти каза?
— Че трябва спешно да замина за Ню Йорк, а ти си поемал всичките ми разходи.
— Кога ти се обади? — Ив бързо извади портативния си видеотелефон, за да се свърже с Пийбоди.
— В осем. Съобщи ми, че въпросът бил много важен и че трябвало лично да го обсъдим. Трябвало незабавно да взема самолета от летището да отида в хотел „Сентрал Парк“, където на мое име бил запазен апартамент, и да чакам ново обаждане.
— Сигурен ли си, че е бил Съмърсет? — попита Рурк.
— Разбира се, че беше той. Познах го веднага, пък и гласът му беше същият като едно време. Стори ми се малко надменен и поостарял, но безсъмнено беше той. Отказа да отговори на въпросите ми и прекъсна връзката, щом се опитах да го притисна.
— Пийбоди! — извика Ив. — Събуди се!
— Моля? — На екрана се появи подпухналото от съня лице на сътрудничката й, която широко се прозина. — Извинете… Слушам, лейтенант. Вече съм будна.
— Изритай Макнаб от леглото и го накарай да провери видеотелефоните в дома ни. Интересува ме дали някой е разговарял с Ирландия в… по дяволите, каква беше часовата разлика? Да речем в три след полунощ.
— С удоволствие ще изпълня заповедта ви за изритването, лейтенант.
— Обади ми се, веднага щом проверите. — Тя се обърна към Брайън: — Ще те моля да ни предоставиш като веществено доказателство записа на обаждането. Ще направим копие и за инспектор Фаръл, но на мен ми е необходим оригиналът.
— Досетих се, че ще го поискате. — Той извади някакъв диск от джоба си.
— Браво. Какво каза на човека, който ти се обади?
— Че не мога току така да зарежа кръчмата и да отпътувам на другия край на света. Опитах се да блъфирам, попитах къде е Рурк. Но той все повтаряше, че незабавно трябва да замина за Ню Йорк и че Рурк богато ще ме възнагради. — Той кисело се усмихна и добави: — Предложението беше много съблазнително — пътуване в първа класа, апартамент в луксозен хотел и двайсет хиляди лири за всеки ден от престоя ми в Ню Йорк. Трябва да съм луд, за да откажа.
— Няма да мърдаш от Дъблин! — гневно се сопна Рурк и Брайън стреснато подскочи, сетне изпъна рамене и заяви:
— Решил съм да замина за Ню Йорк и да му дам да разбере на този мръсник. Ще види той кой е Брайън Кели!
— Забранявам ти да напускаш Дъблин — извика Рурк. Очите му бяха гневно присвити, беше свил дланите си в юмруци и бе готов да се нахвърли върху стария си приятел. — Готов съм да те пребия, но няма да ти позволя да заминеш.
— Въобразяваш си, че ще ме надвиеш, а? — Брайън понечи да свали палтото си. — Хайде, опитай.
— Веднага престанете, идиоти такива! — Ив застана между тях, за да ги разтърве, ако се наложеше. — Оставаш в Дъблин, Брайън и точка по въпроса. Ще блокирам пътническата ти виза и ако се опиташ да напуснеш страната, ще прекараш доста време в затвора.
— Не може да ме спре някаква си виза…
— Млъкни! А ти се отдръпни — обърна се тя към Рурк. — Не мога да повярвам, че само от два дни си в Ирландия, а все гледаш да се сбиеш с някого. Навярно климатът ти влияе зле.
Видеотелефонът й иззвъня.
— Сигурно е Пийбоди. А вие двамата запомнете: ако не искате да се държат с вас като със слабоумни, дръжте се като нормални хора.
Тя се отдалечи, за да разговаря насаме със сътрудничката си.
Брайън се ухили и удари Рурк по гърба.
— Каква жена, а?
— Моята Ив е деликатна и крехка като цвете и има добър нрав. — Усмихна се като я чу да ругае и допълни: — А гласът й е като сребърна флейта.
— Личи си, че си лудо влюбен в нея.
— Не отричам. — Замълча за миг, после настоятелно заговори: — Остани в Дъблин, Брайън. Знам, че много лесно ще се добереш до нова виза, но те моля да не заминаваш. Току-що погребахме Джени, не искам да загубя и теб.
Брайън въздъхна.
— Нима ме мислиш за толкова глупав, че да повярвам на щедрите обещания?
Ив се върна при тях и гневно възкликна:
— Представете си само, онзи мръсник ми е изпратил цветя! — Рурк понечи да я прегърне, но тя отблъсна ръката му и се намръщи.
— Обясни ни какво се е случило, скъпа.
— Пийбоди ми съобщи, че току-що куриер бил донесъл две дузини рози. Букетът бил придружен с картичка, с която изпращачът ми пожелавал скорошно оздравяване, за да бъда готова за следващия рунд. Той бил поръчал да прочетат новена (Бог знае какво е това?) за мое здраве. Пийбоди каза, че повикала специалист да провери дали в букета няма бомба, освен това е задържала и куриера. Съобщи ми още, че през нощта никой не е разговарял по видеотелефоните в дома ни. Макнаб бил поръчал да му занесем диска със записа, който е направил Брайън, за да провери откъде е обаждането. — Тя се поуспокои и когато този път Рурк понечи да я прегърне, не го отблъсна.
— Трябва незабавно да се върнем в Ню Йорк — заяви той и се обърна към стария си приятел: — Да те закараме ли до дома ти, Брайън?
— Не, дошъл съм с кола. Пази се, Рурк. — Той сърдечно го прегърна. — Отново ела в Ирландия.
— Непременно.
— Доведи и хубавата си жена. — Ив изненадано примигна, когато Брайън прегърна и нея, после я целуна по челото.
Благодарение на свръхзвуковия самолет на Рурк след два часа вече бяха в Ню Йорк и Ив разпитваше момчето от цветарския магазин, което беше доставило букета в дома й.
— Полицай Пийбоди е конфискувала пейджъра ти.
— Не го е конфискувала, ами доброволно й го връчих.
— Отново те питам — ти ли постави букета в кутията?
— Разбира се. Това е фасулска работа. Слагаш няколко клончета аспарагус и от онези, с белите цветчета, после поставяш розите. Леля ми е подредила кутиите и панделките на едно място, та да не се бавим с изпълнението на поръчките. Вашата полицайка може да се обади на леля ми, за да се увери, че казвам истината. Ще трябва ли да си намеря адвокат?
— Не е необходимо, Боби. Благодаря ти, че търпеливо изчака да се освободя, за да говоря с теб.
— Какво, свободен ли съм?
— Разбира се.
Боби се изправи и колебливо се усмихна.
— Досега не бях разговарял с ченге, ама се оказа, че не било толкова страшно.
— Напоследък престанахме да изтезаваме свидетелите.
