— Може би не постъпих много тактично. Надявам се да не съм ви засегнал, лейтенант.
— Да не мислите, че имам камък вместо сърце? — Музиката и напевните ирландски гласове бяха разнежили Ив. — Тя знаеше ли за чувствата ти към нея?
— По онова време дори не подозираше колко я обичам. — Брайън поклати глава и избърса насълзените си очи. — А по-късно станахме прекалено добри приятели, за да й предложа да се любим. Никога не престанах да я обичам, но с течение на времето обичта ми стана по-различна. Струва ми се, че бях влюбен в представата, която си бях създал за нея… — Той тръсна глава и посочи чашата на Рурк. — Почти не си го докоснал. Може би животът сред янките те е направил мекушав.
— Винаги съм бил по-мъжко момче от теб. И съм издържал на пиене.
— Така е — призна Брайън. — Иска ми се обаче да ти припомня нещо. Помниш ли какво се случи в нощта, след като продаде пратката скъпо френско бордо, която беше внесъл контрабандно… Извинете ме, скъпа госпожо лейтенант.
Рурк лукаво се усмихна и погали Ив по косата.
— По време на бурната ми кариера съм вкарвал контрабандно доста пратки френско вино.
— Безсъмнено, но през онази нощ остави за нас шест бутилки. Спомням си, че беше в особено добро настроение. Предложи да поиграем на покер с Джак Бодин и с онзи глупак Майк Конъли дето се остави да го наръгат с нож преди четири години. Изпихме виното до капка; вашият съпруг, госпожо лейтенант, се напи като мотика и все пак обра парите на всички.
Рурк отпи от уискито си и заяви:
— А пък аз си спомням, че когато сутринта се събудих, джобовете ми бяха празни.
Брайън се ухили.
— Какво можеш да очакваш като се напиваш в компанията на крадци? Виното обаче си го биваше, Рурк… А сега ще помоля да изсвирят „Черна копринена панделка“. Ще я изпееш ли?
— Не.
— Да я изпее ли? — Ив наостри уши. — Ама той може ли да пее?
— Не — отново отсече Рурк, а барманът се засмя и заяви:
— Ако го помолиш много настоятелно и непрекъснато пълниш чашата му, ще разбереш, че има хубав глас.
— Но той дори не си тананика под душа. — Ив любопитно изгледа съпруга си. — Наистина ли можеш да пееш?
Чувствайки се едновременно развеселен и смутен, той поклати глава и вдигна чашата си.
— Нямам намерение да се напия дотолкова, че да ме уличите в лъжа.
— Ще видим дали ще удържиш на обещанието си. — Брайън намигна на Ив и се изправи. — Ще помоля да изсвирят рил. Ще танцувате ли с мен, госпожо лейтенант?
— С удоволствие. — Тя го изпрати с поглед и любопитно изгледа съпруга си. — Научавам за неподозирани твои способности: да се напиваш, да натискаш барманките и да пееш в кръчмите.
— Щом обърнеш няколко чашки, останалото идва от само себе си.
— Копнея да те видя пиян. — Тя нежно докосна страната му и забеляза, че очите му вече не са печални. Не искаше да знае къде е бил следобеда, но имаше усещането, че от плещите му се е смъкнало тежко бреме.
Рурк се наведе и нежно я целуна по устните.
— Сигурно искаш да се напия, за да започна да те натискам. Ето, вече свирят рил — добави той, когато зазвуча игрива мелодия.
Ив вдигна поглед и забеляза как Брайън се приближава, като танцува в такт с музиката.
— Симпатичен ми е — прошепна тя на Рурк.
— И на мен. Дори много.
Валеше дъжд, но слънчевите лъчи се опитваха да проникнат през сивите облаци, придавайки седефен оттенък на дневната светлина. Старинните каменни кръстове в двора на църквата не бяха пощадени от бурните ветрове и от времето. Мъртъвците — събратя по съдба — почиваха близо един до друг.
Иззад стръмните скали се дочуваше грохотът на прибоя, който подсещаше, че времето тече дори и тук.
Небесната синева беше закрита от облаци, напомнящи сгънати сиви одеяла. Нямаше ги характерните за Ню Йорк въздушни автобуси. Тревата, която покриваше високите, устремени към небето хълмове, беше смарагдовозелена като в мечтите и в сънищата.
Ив имаше чувството, че гледа архивен филм или холограмна програма.
Свещеникът носеше традиционното дълго расо и говореше на галски. Погребването на мъртвите беше ритуал, който само богатите можеха да си позволят. Подобно нещо не се случваше всеки ден, затова отвън се бяха събрали множество любопитни, които почтително мълчаха, докато гробарите спускаха ковчега в прясно изкопания гроб.
Рурк притисна до себе си Ив сякаш търсеше утеха, а опечалените се прекръстиха. Той знаеше, че погребва не само приятелка, а миналото си, което беше смятал за отдавна погребано.
— Извини ме за момент, трябва да поговоря със свещеника — прошепна на Ив.
Тя докосна ръката му, която лежеше върху рамото й и отговори:
— Ще те почакам тук.
След малко Брайън застана до нея.
— Добро момче е Рурк… погрижил се е за Джени. Тя би искала да бъде погребана тук, под ясеновото дърво, което ще й пази сянка през лятото. Всяка неделя звънарят бие църковните камбани и те сякаш пеят…
— Обичал я е — промълви Ив.
— Няма нищо по-сладко от първата любов между две много млади и много самотни същества. Спомняте ли си детството си, скъпа?
— Не съм имала детство. Но разбирам какво са чувствали Рурк и Джени.
Брайън сложи ръка на рамото й:
— Извадил е късмет с вас, мила госпожо, въпреки че сте имала неблагоразумието да станете ченге. Добра ли сте в професията, лейтенант?
— Да. — Тонът му й се стори особен и тя го погледна в очите. — Мисля, че най-добре се справям с полицейската работа.
Брайън кимна, сетне промълви:
— Бог знае каква сума има в плика, който Рурк даде на свещеника.
— Завиждаш ли му, задето е богат?
— Никак. — Той се позасмя. — Не че и аз не мечтая за същото. Съпругът ви е много предприемчив човек и непрекъснато се стремеше към нещо ново, което ще му донесе по-големи печалби. А пък аз само мечтаех да притежавам кръчмата и щом желанието ми се е сбъднало, също съм богат. — Изгледа тясната й черна пола и елегантните й обувки. — Виждам, че не сте облечена подходящо за катерене по скали, но ако ме хванете под ръка, ще ви предложа малка разходка.
— Съгласна съм. — Ив знаеше, че иска да й каже нещо, но предпочиташе да останат насаме.
— Знаете ли, че никога не съм бил в Англия? — започна той, докато бавно вървяха по каменистата поляна. — Никога не съм имал желание да отида там. В днешно време можеш да се озовеш в която и да е точка на Земята по-бързо, отколкото да си го помислиш, но аз никога не съм напускал този остров. Виждате ли онези корабчета?
Ив надзърна над скалите към бурното море. Корабчета с реактивни двигатели пореха вълните като огромни акули.
— Навярно се използват от туристи и местни хора, които работят в Англия.
— Да, пътуват до там и обратно ден след ден, година след година. Ирландия все още е бедна страна и по-амбициозните ми сънародници предпочитат да работят в някоя от съседните страни, като се придвижват с корабчетата, а по-богатите — с въздушните автобуси. Тъй като живеят в една държава, а работят в друга, от заплатите им се удържат десет процента… Управниците винаги намират начин да бръкнат в джобовете на хората. Питам се има ли смисъл да прекараш по-голямата част от живота си, пътувайки напред-назад? —
