които й хрумнаха.
Той се смя от сърце, докато имаше чувството, че ребрата му ще се спукат.
— Откъде възпитано момиче като теб е научило подобни думи? Как да целувам уста, способна да ги изрече? — Срещна изпепеляващия й поглед, докато държеше маркуча над главата си и вземаше импровизиран душ. — Страхотно е. Искаш ли бира?
— Не. Не искам бира, по дяволите! Искам кърпа. Глупав откачалник, намокри дрехите ми!
— Ще ги пъхнем в сушилнята. — Пусна маркуча и ги събра. — Ела вътре. Ще ти дам кърпа.
Когато тръгна към къщата, все още безгрижен и гол, Стела нямаше друг избор, освен да го последва.
— Имаш ли халат? — попита тя заядливо.
— За какво ми е? Почакай, Червенокоске.
Остави я, мокра и разтреперана, да го чака в кухнята. Върна се след няколко минути, обул овехтяло долнище на анцуг, с две големи хавлиени кърпи в ръце.
— Трябва да свършат работа. Ще изсуша тези дрехи.
Грабна ги и влезе с тях в някаква стая. „Перално помещение“, помисли си тя, докато се загръщаше с едната кърпа. С другата подсуши косите си, които навярно изглеждаха, меко казано, ужасно, и чу включването на сушилнята.
— А искаш ли вино? — попита той, когато отново влезе при нея. — Кафе или нещо друго?
— Настоявам да ме изслушаш…
— Червенокоске, кълна се, че вече те слушах по-дълго отколкото която и да е друга жена през целия ми живот. Дяволски трудно ми е да проумея защо ми се струва, че се влюбвам в теб.
— Не обичам да ме… Моля?
— Първо ме привлякоха косите ти. — Лоугън извади бира от хладилника. — Но не беше нищо повече от влечение. После гласът ти. — Отвори бутилката и отпи голяма глътка. — Все още просто странен интерес от моя страна. Навързани са цял куп незначителни неща, както и доста важни. Не зная какво става с мен, но всеки път, когато съм с теб, се чувствам по-близо до ръба.
— Аз… Мислиш… че се влюбваш в мен и начинът да ми го покажеш е, като ме стовариш на земята и правиш секс с мен като ненаситен маниак, а после ме окъпеш с маркуча?
Той отпи отново, по-бавно и замислено, и потърка голите си гърди.
— Стори ми се уместно.
— Е, много впечатляващо!
— Не съм се старал да те впечатля. Не исках да се влюбвам в теб. Всъщност заради тази мисъл бях в скапано настроение почти през целия ден.
Очите й се присвиха, докато синият им цвят засия през пролуката като горещ, ярък лъч.
— О, така ли?
— Но сега се чувствам по-добре.
— Е, радвам се. Чудесно. Дай ми дрехите.
— Все още не са изсъхнали.
— Не ме интересува.
— Хората от Севера вечно бързат. — Лоугън спокойно се облегна на плота. — Днес се замислих и за още нещо.
— И това не ме интересува.
— Другото, за което се замислих днес, беше, че съм се влюбвал истински само два пъти досега. И двата… няма да увъртам, и двете връзки завършиха с провал. Възможно е и с тази да стане същото.
— Може би вече е станало.
— Не — намръщено възрази той. — Ядосана си и уплашена. Не съм мъжът, когото си търсила.
— Не съм търсила никого.
— Аз също. — Лоугън остави бирата си и укроти гнева й, като се приближи и обхвана лицето й с длани. — Навярно мога да спра това, което се случаи с мен. Може би трябва да опитам. Но те поглеждам, докосвам те и ръбът не само ми се струва по-близо, а сякаш нещо ме тегли към него.
Допря устни до челото й, а след това се отдръпна назад.
— Всеки път, когато успея да те разбера донякъде, изниква нещо ново и съвсем различно — каза тя. — Аз съм се влюбвала само веднъж истински и то беше всичко, което очаквах. Не зная какво очаквам сега, освен това, което имам. Не зная, Лоугън. Не съм сигурна дали имам смелостта отново да поема към ръба, за който говориш.
— Ако нещата продължат да вървят в посоката, в която са поели за мен, и не ги спреш, можеш да полетиш от него, без да си го искала.
— Не е таткова лесно да бъда тласната нанякъде против волята си. — Този път тя се приближи и хвана ръката му. — Лоугън, дълбоко съм трогната от признанието ти, че изпитваш подобни чувства към мен. Нуждая се от време, за да разбера какво става със самата мен.
— Най-добре ще бъде — каза той след секунда, — ако успеем да запазим темпото, с което се развиват отношенията ни.
Дрехите й бяха сухи, но ужасно измачкани, а косите й почти бяха удвоили нормалния си обем.
Скочи от колата и потръпна от ужас, когато видя Хейли и Роз, седнали на люлката с високи чаши в ръце.
— Трябва само да се преоблека — извика. — Няма да се бавя.
— Има предостатъчно време — отвърна Хейли и дяволито присви устни, докато Стела бързаше към къщата. — Нали знаеш какво означава една жена да се появи с адски намачкани дрехи и петна от трева по задника? — подхвърли тя.
— Предполагам, че е била у Лоугън.
— Любов на открито.
Роз се задави с глътка чай и дрезгаво се засмя:
— За бога, Хейли!
— Ти правила ли си го някога навън?
Роз въздъхна.
— В далечното, тъмно минало.
Стела знаеше със сигурност че говорят за нея. Руменината, избила по лицето й, обхвана цялото й тяло, докато тичаше към спалнята. Свали дрехите си и ги хвърли в коша за пране.
— Няма причина да се срамувам — промърмори тя на себе си, докато отваряше гардероба. — Никаква.
Сложи чисто бельо и най-сетне се почувства по-нормално.
Когато посегна към блузата си, усети студа.
Настръхна, почти очаквайки този път някоя ваза или лампа да полети към нея.
Но събра смелост, обърна се и застана лице в лице с Печалната невеста. За първи път я видя ясно, въпреки че слабата светлина преминаваше през нея като през дим. Все пак различи чертите й, фигурата, русите масури и печалните очи.
Бе застанала на прага на банята между нейната спалня и тази на момчетата.
Но на лицето й нямаше изписан гняв. Не излъчваше неодобрение, а дълбока, неутешима скръб.
Страхът на Стела изчезна и на негово място се появи съжаление.
— Иска ми се да можех да ти помогна. — Притискайки блузата към гърдите си, плахо пристъпи напред. — Но не зная нито коя си, нито какво те е сполетяло. Защо си толкова тъжна?
Жената извърна глава и с насълзени очи погледна към стаята зад себе си.
— Не са си отишли — успокои я Стела. Никога не бих се разделила с тях. Те са целият ми живот. В момента са при баща ми и съпругата му… при дядо си и баба си. Просто ще им погостуват. Ще ги поглезят една вечер, ще хапнат сладолед на корем и утре ще се върнат. — Предпазливо направи още една крачка, с пресъхнало гърло. — Обичат баща ми и Джолийн. Но тук е толкова тихо, когато ги няма, нали?
Господи, говореше на привидение! Опитваше се да завърже разговор с призрак. Защо животът й бе
