Всъщност начинът, по който са подредени тук, може да ви даде представа как ще изглеждат в градината ви. — Стела кимна към касетките. — Просто личи как всички тези растения взаимно се допълват.
— Нямам търпение да ги засадя. Съседките ми ще
— Просто ги изпратете при нас.
— Няма да е за първи път. Редовна клиентка съм от откриването на фирмата. Живеех на около два километра оттук, но преди две години се преместих по-близо до Мемфис. Сега се налага да пътувам тридесет километра, но винаги откривам нещо специално, така че си струва.
— Радвам се да го чуя. Има ли още нещо, с което Хейли или аз бихме могли да ви помогнем? Имате ли нужда от пръст, от естествен или изкуствен тор?
— Мога да ги намеря и сама. Но всъщност… — Жената се усмихна на Хейли. — … и бездруго количката ми вече е пълна. Ако повикате някой силен младеж да отнесе това сандъче до касата, а после до колата ми, ще взема и него.
— Ще се погрижа. — Стела хвърли последен предупредителен поглед към Хейли. — А ти бъди послушна.
— Сестри ли сте? — обърна се клиентката към Хейли.
— Не. Тя е шефката ми. Защо?
— Напомняте ми за нас двете със сестра ми. Все още понякога смъмрям малката си сестричка, както тя теб, особено когато се безпокоя за нея.
— Наистина ли? — Хейли погледна натам, накъдето бе тръгнала Стела. — Тогава бихме могли да се наречем сестри.
Макар и да се съгласяваше, че физическите упражнения са полезни за бъдещите майки, Стела не искаше този етап от бременността си Хейли да работи по цял ден а после да изминава близо километър пеша до къщата. Едва успяваше да я придума да се качи в колата, за да я откара.
—
— Когато се приберем у дома и хапнеш нещо, можем да си направиш малка разходка в градината. Но не бива да вървиш толкова дълго, при това сама. Нося отговорност за теб, малката.
— Значи ще ме хокаш така още цял месец?
— Разбира се.
— Познаваш ли госпожа Тейлър? Жената, на която помогнахме да избере летните цветя?
— Е?
— Помислила, че сме сестри, защото се държиш с мен така, както тя с по-малката си сестра. Тогава се почувствах поласкана. Но това започва да ме плаши.
— Жалко.
— Мога да се грижа за себе си.
— Да, аз също.
Хейли въздъхна.
— Не е заради теб, а заради Роз. Скоро хората ще започнат да си мислят, че ми е майка.
Стела забеляза, че сваля обувките си.
— Болят ли те краката?
— Добре са.
— Имам страхотен гел за отекли ходила. Ще ти дам малко от него, когато стигнем, и не е зле да полегнеш за няколко минути.
— Вече почти не мога да ги достигна. Чувствам се…
— Дебела, тромава и мудна — довърши Стела.
— И глупава мърморана. — Хейли тръсна влажните си коси назад. Толкова я дразнеха, че й се искаше да ги оскубе. — Едва издържам в тази жега и съм готова да се заям с всеки. — Когато Стела усили климатика, очите й запариха от отчаяние и чувство за вина. — Всички сте толкова мили с мен, а аз дори не го оценявам. Струва ми се, че съм бременна от цяла вечност и ще остана така завинаги.
— Мога да ти обещая, че скоро това ще свърши.
— Стела… Филмът, който гледахме на курса… жената, снимана по време на раждане… просто не виждам как бих се справила. Мисля, че няма да мога.
— Ще бъда до теб. Ще го преживееш, Хейли. Няма да те лъжа, че е лесно, но ще е вълнуващо. Страхотна тръпка. — Стела сви по алеята и видя момчетата си да тичат из двора с кучето и Харпър, увлечени в импровизирана игра на бейзбол. — Освен това, уверявам те, че си струва. Ще го разбереш веднага щом вземеш бебето в ръце.
— Не мога да си представя, че ще бъда майка. По-рано можех, но сега, когато наближава, ми е все по- трудно.
— Разбира се. Никой не може да си представи това чудо. Простено ти е, че си притеснена. Нормално е.
— Значи засега всичко е наред.
Когато паркира, синовете й дотичаха.
— Мамо, мамо! Ударих топката
— Милион? — Стела погледна Люк с широко отворени очи. — Това сигурно е рекорд.
— Ела да поиграеш с нас, мамо. — Гевин сграбчи ръката й, а Паркър подскочи и сложи предни лапи на крака й. — Моля те!
— Добре, но едва ли ще надмина постижението ви.
Харпър заобиколи колата и застана до вратата на Хейли. Влажните му къдрици се подаваха под бейзболната шапка, а по ризата му имаше петна от трева и кал.
Хейли не можа да пъхне краката си в обувките. Чувстваше ги горещи, отекли и сякаш вече не бяха нейните. В гърлото й напираха сълзи на гняв.
— Бременна съм — сопна се тя, — не съм инвалид.
Остави обувките си на пода и слезе боса. Не се сдържа и грубо отблъсна протегнатата ръка на Харпър.
— Просто ме остави на мира!
— Извинявай.
Той пъхна ръце в джобовете си.
— Задушавам се, когато всички бдят над мен денем и нощем.
Хейли гневно запристъпва към къщата, макар да и беше трудно да върви, без да залита.
— Просто е уморена, Харпър. — Може би отново твърде загрижена, Стела я проследи с поглед, докато влезе в къщата. — Уморена и раздразнителна. Така е с всички бременни.
— Навярно трябва да спре да работи.
— Ако й предложа това ще се разфучи. Не е зле да бъде съсредоточена върху работата. Държим я под око и внимаваме да не се претовари, което е част от проблема. Предполагам, че се чувства обградена с твърде много внимание.
— Мамо!
Протегна ръка към нетърпеливите си синове.
— Ще се сопне на всеки, които й предложи помощ. Не е лично.
— Добре. Е, трябва да се измия и преоблека. — Харпър се обърна към момчетата, които вече се боричкаха за пластмасовата бухалка. — Чао. Следващия път ще разбия и двама ви.
Следобедът беше задушен и загатваше за наближаващото лято. Дори при включен климатик, Стела едва дишаше в малкия си офис. Беше се предала на времето и дошла на работа по потник и тънък памучен панталон. Нямаше смисъл да се бори с косите си и просто ги бе прихванала високо с шнола.
Тъкмо приключваше със съставянето на плана за следващата седмица и се канеше да актуализира един от каталозите, когато някой почука на вратата.
— Влез. — Машинално посегна към термоса със студено кафе, което бе започнала да си приготвя сутрин. Сърцето й подскочи, когато влезе Лоугън. — Здравей. Мислех, че днес си при Фийлдс.
