проучване за родословието си. В Мемфис има специалист, чието име открих. Мичъл Карнеги. Доктор Мичъл Карнеги — добави тя. — Преподавал е в университета в Шарлот, но преди две години се е преместил тук. Мисля, че е работил и в местния университет един-два семестъра, а може би все още изнася по някоя лекция. Главно пише книги. Биографии и прочее. Посочен е като експерт по семейна история.
— Струва ми се, че той е нашият човек. — Стела сложи малко сирене върху бисквитата. — По-добре е да се обърнем към специалист отколкото да се мъчим сами.
— Зависи — намеси се Лоугън — Зависи как приема историите за призраци.
— Ще уговоря среща с него. — Роз повдигна чашата си. — Тогава ще разберем.
Осемнадесета глава
Макар и да съзнаваше, че ще бъде тежко изпитание за него, Харпър изпълни инструкциите и откри Хейли на касата. Седеше на табуретка, заобиколена от саксии и касетки с разсад, и издаваше касови бележки на последните клиенти. Роклята й — сукман или туника, не знаеше как се наричат дрехите за бременни — бе искрящо червена.
Този цвят имаше странно въздействие върху него. Весело, секси червено. В съчетание с подвитите кичури от двете страни на лицето й, очите й изглеждаха огромни, а на ушите й висяха големи сребърни халки, които се поклащаха заедно с косите й, когато се движеше.
Тялото й бе скрито зад високия щанд и почти не личеше, че е бременна. „Освен по уморените й очи“, помисли си той. Лицето й изглеждаше малко подпухнало, може би защото бе напълняла, а навярно и от недоспиване. Каквато и да бе истината, не смяташе, че е уместно да споменава това. Всъщност през последните няколко дни всичко, което излезеше от устата му, се оказваше погрешно. Поне в нейно присъствие.
Не очакваше и тази среща да мине гладко, но смело беше поел мисията и беше обещал, че ще се справи.
Изчака, докато тя свърши с клиентите, и решително тръгна към щанда.
— Здравей.
Хейли го погледна и изражението й не му се стори особено приветливо.
— Здравей. Защо си излязъл от пещерата си?
— Свърших за днес. Мама се обади преди малко и ме помоли да те откарам, когато приключа.
— Е,
„Това не е тонът, с които разговаря с клиентите“, забеляза той. Започваше да мисли, че пази този тон само за него.
— Да, но тя каза, че си й нужна за нещо у дома, и то колкото може по-скоро. Бил и Лари ще довършат и ще затворят.
— Какво иска? Защо не се обади на мен?
— Не зная. Аз съм само вестоносец. — Беше наясно каква съдба често сполетява вестоносците. — Казах на Лари и той ще помогне на последните, които все още се мотаят. Вече идва.
Хейли се надигна от табуретката. Ръцете го сърбяха да й помогне, но предполагаше, че би отсякла китките му.
— Мога да се прибера пеша.
— Хайде, за бога! — Харпър пъхна ръце в джобовете си и я изгледа също толкова намръщено. — Защо искаш да ме поставиш в подобно положение? Ако те оставя да вървиш пеш, мама ще ме изравни със земята, а когато свърши с мен, ще смаже и теб. Да вървим.
— Добре.
Истината беше, че самата тя не знаеше защо е толкова сърдита и заядлива. Чувстваше се уморена и измъчена. Изпитваше ужас, че нещо не е наред с нея или бебето, въпреки всички уверения на лекаря в противното. Щеше да се роди болно или с деформация, защото тя… Не знаеше защо, но вината щеше да е нейна.
Грабна чантата си и се заклатушка след Харпър.
— Работното ми време свършва след половин час — промърмори Хейли и енергично дръпна вратата на колата му. — Не знам какво иска, та не може да почака половин час.
— И аз не знам.
— Все още не се е срещнала с онзи специалист по родословия.
Той се качи в колата и запали.
— Не е. Ще го направи, когато намери време.
— Теб, изглежда, не те интересува особено. Защо не идваш на съвещанията ни за Печалната невеста?
— Ще дойда, когато реша, че има какво да кажа.
Уханието й също му въздействаше, особено докато седеше така близо до него в колата. Беше толкова секси, че го караше да се чувства неспокоен. Добре че пътят не бе дълъг.
Изненадан, че не е плувнал в пот, Харпър направи рязък завой и спря пред къщата.
— Ако караш тази снобска кола толкова бързо, някога ще си изпросиш глоба.
— Колата ми не е снобска, а удобна и надеждна, спортен модел. И не карах бързо. С какво съм заслужил да лазиш по нервите ми?
— Не лазя по нервите ти, просто отбелязах нещо. Поне не си избрал червена. — Хейли отвори вратата и успя да измъкне краката си. — Повечето мъже си купуват червени, за да се перчат. Може би не те забелязват, защото е черна, затова жабката ти не е пълна с квитанции за глоби.
— Не са ме глобявали за превишена скорост от две години.
Тя изсумтя недоверчиво.
— Е, добре, от осемнадесет месеца, но…
— Няма ли да престанеш да спориш с мен за пет секунди, по дяволите, и да ми помогнеш да изляза от тази проклета кола? Не мога да стана.
Като спринтьор на стартовата линия, Харпър се втурна и светкавично заобиколи колата. Не беше сигурен как да го направи, особено когато тя седеше с пламнало от гняв лице и очите й святкаха срещу него. Понечи да хване ръцете й и да я издърпа, но му хрумна, че може… да повреди нещо.
Затова се наведе, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна.
Коремът й се притисна към него и сега по гърба му наистина потече пот.
Почувства движение там вътре… две силни ритвания.
Беше… необикновено.
Хейли веднага го отблъсна.
— Благодаря.
„Колко унизително“ помисли си тя. Просто не беше успяла да премести центъра на тежестта си или да стъпи достатъчно здраво навън, за да се измъкне от скапаната кола. Разбира се, ако той не беше настоял да се качи в неговата момчешка играчка, нямаше да се подложи на това унижение.
Искаше да изяде цяла кофа ванилов сладолед и да прекара останалата част от живота си във вана с хладка вода.
Рязко побутна входната врата и прекрачи прага.
Виковете „Изненада!“ накараха сърцето й да подскочи до гърлото и едва не загуби контрол над все по- неиздръжливия си пикочен мехур.
От тавана на приемната висяха розови и сини гирлянди, майсторски навити на спирали, а в ъглите се полюшваха огромни бели балони. Кутии, опаковани в красива хартия и вързани с панделки, образуваха пъстра планина върху висока маса. Стаята беше пълна с жени. Стела и Роз, всички момичета, които работеха в градинарския център, и дори някои от редовните клиентки.
— Не гледай толкова уплашено, момиче. — Роз се приближи и обви ръка около раменете й. — Нима мислеше, че ще станеш майка, без да сме устроили женско парти в твоя чест?
— Направили сте го за мен?!
На лицето й разцъфтя усмивка, въпреки че очите й преливаха от сълзи.
