— Ела и седни. Можеш да си позволиш чаша от пунша на Дейвид с шампанско, няма да навреди.
— Това е… — Видя стола в средата на приемната, Украсен с гирлянди и балони като трон. — Не знам какво да кажа.
— Тогава ще поседя до теб скъпа. Аз съм Джолийн, мащехата на Стела. — Докосна ръката и корема на Хейли. — Никога не преставам да бърборя.
— Заповядай.
Стела й донесе чаша пунш.
— Благодаря. Толкова съм ви благодарна. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен. През целия ми живот.
— Можеш да си поплачеш. — Джолийн й подаде кърпичка с дантела по края. — После адски ще се позабавляваме.
Наистина се забавляваха. Безброй ахкания и възклицания при вида на малките дрешки, одеялцата, меки като облаци, ръчно изплетените терлички, дрънкалките, играчките и плюшените животинки. След това глупави игри които биха харесали само на жени по време на парти в чест на бъдеща майка.
Сърцето на Хейли, което от няколко дни беше свито на топка, най-сетне се поуспокои.
— Това е най-страхотният купон, в който съм участвала — каза тя, замаяна и изтощена, и погледна множеството подаръци, които Стела старателно бе подредила на масата. — Зная, че е организиран за мен. Доволна съм, но и на всички ни беше забавно, нали?
— Шегуваш ли се? — Седнала на пода, Стела продължи усърдно да сгъва разпилените опаковки на четири. — Беше върхът.
— Всички тези хартии ли ще запазиш? — попита Роз.
— Някой ден ще поиска да си спомни за този купон. Ще запазя само тези, които не е накъсала на парчета.
— Нямах търпение. Бях толкова развълнувана Трябва да прегледам картичките, защото не запомних кое от кого е.
— Съставих списък, докато ти ги разкъсваше.
— Разбира се, че е съставила. — Роз си наля още една чаша пунш, седна и изпъна крака. — Господи, капнала съм.
— Здравата сте се потрудили. Беше невероятно. — Усетила, че в очите й отново напират сълзи, Хейли махна с ръце. — Всички сте… бях забравила, че хората могат да са толкова добри и щедри. Мили боже, погледнете тези прекрасни неща! Жълтата нощничка с картинки на мечета, шапчицата… а раницата „кенгуру“ Стела, безкрайно съм ти благодарна.
— Аз бях загубена без своята.
— Толкова мило от страна и на двете ви да направите това за мен. Нямах представа. Не мога да ви опиша колко бях изненадана и колко съм ви признателна.
— Не е трудно да се досетиш кой го планира — каза Роз и кимна към Стела. — Дейвид вече я нарича „генерал Ротшилд“.
— Трябва да му благодаря за всички вкусотии. Не мога да повярвам, че изядох две парчета торта. Струва ми се, че всеки момент ще експлодирам.
— Не бързай да експлодираш, защото все още не сме свършили. Трябва да се качим горе, за да видиш и моя подарък.
— Но партито беше…
— Плод на общи усилия — довърши Роз. — Надявам се подаръкът ми да ти хареса.
— Сопнах се на Харпър — призна Хейли, докато й помагаха да стане и тръгнаха нагоре по стълбите.
— Не му е било за първи път.
— Но съжалявам. Той ви е помагал да ме изненадате, а аз се държах ужасно с него. Каза, че винаги лазя по нервите му, и точно това правех.
— Ще му се извиниш. — Роз ги поведе през западното крило покрай техните стаи. — Заповядай, скъпа.
Отвори вратата и покани Хейли да влезе.
— О, господи! Боже мой!
Хейли закри устата си с две ръце, докато оглеждаше стаята.
Стените бяха боядисани в нежно бледожълто, а на прозорците висяха дантелени пердета.
Очевидно креватчето беше антика. Само старинна и ценна мебел можеше да е толкова изящна. Дървото бе тъмно и лъскаво, с червеникави оттенъци. Забеляза чаршафчетата с къдрички, за които мечтаеше, откакто ги бе видяла в едно списание, но знаеше, че никога не ще може да си ги позволи.
— Мебелите са назаем, докато си тук. Използвах ги за своите деца, както и майка ми, и нейната майка преди повече от осемдесет и пет години. Но чаршафчетата и масичката за смяна на пелени са твои. Стела добави постелката и лампата. А Дейвид и Харпър, Бог да ги благослови, боядисаха стените и свалиха мебелите от тавана.
Онемяла от вълнение, Хейли само поклати глава.
— Когато донесем подаръците ти тук, ще имаш прекрасна детска стая.
Стела потърка гърба й.
— Всичко е толкова красиво. Дори не съм мечтала. Много ми липсва баща ми. Колкото повече наближава появата на бебето, толкова повече ми липсва. Дълбоко у себе си изпитвам болка. Напоследък се чувствах тъжна и уплашена и се самосъжалявах. — Изтри сълзите от бузите си с ръце. — Днес просто съм… не заради подаръците, всичките ми харесват. Важното е това, което сте направили за нас, и двете.
— Не сте сами, Хейли. — Роз положи ръка на корема й. — Никой от двама ви.
— Зная. Мисля, че щяхме да се справим и сами. Бях готова да работя до пълно изтощение. Но не очаквах отново да имам истинско семейство. Да живея с хора, които са загрижени за мен и бебето. Била съм толкова глупава.
— Не — възрази Стела. — Просто бременна.
Хейли се засмя и преглътна останалите сълзи.
— Мисля, че това обяснява много неща. Скоро вече няма да имам оправдание. И никога, никога не ще мога да ви се отблагодаря. Никога.
— Е, достатъчно е да кръстиш бебето на нас — нехайно подхвърли Роз. — Особено ако е момче. Малко ще му бъде трудно в училище с име като Розалинд Стела, но звучи добре.
— Хей, мислех да бъде Стела Розалинд.
Роз повдигна вежди срещу Стела.
— Това е един от редките случаи, в които е от полза да бъдеш най-възрастната.
Вечерта Хейли влезе на пръсти в детската стая. Само за да докосне и помирише всичко и да поседи на люлеещия се стол, галейки корема си.
— Съжалявам, че напоследък бях толкова заядлива. Вече се чувствам по-добре. Всичко ще бъде наред. Ще имаш две кръстници феи, бебчо. Най-добрите жени, които някога съм познавала. Няма да мога да им се отплатя за всичко, което правят за нас, поне в някои отношения. Но, кълна се, за каквото и да ме помолят, бих го направила. Тук съм в безопасност. Глупаво беше да го забравя. Ние с теб сме отбор. Не биваше да се страхувам от теб. Или за теб. — Затворя очи и се залюля. — Толкова искам да те взема в ръцете си, че усещам болка. Нямам търпение да те облека с някое от онези сладки комплектчета, да те прегърна, да долавям мириса ти и да те люлея на този стол.
Въздухът стана студен и кожата й настръхна. Но това, което я накара да отвори очи, не бе страх, а съжаление. Прикова поглед в жената, застанала до креватчето.
Тази вечер златисторусите й коси бяха разпуснати и в безпорядък. Бе облечена с бяла нощница, изцапана на подгъва. Изразът на очите й издаваше… Хейли би казала — лудост.
— Не е имало кой да ти помогне, нали? — Ръцете й леко затрепериха, но продължи да гали корема си и да говори, загледана в силуета. — Навярно не е имало никого до теб, когато си се чувствала така изплашена. Аз щях да полудея, ако бях сама. И не знам какво бих правила, ако се случи нещо с бебето ми. Как бих продължила да живея ако ми бъде отнето. Дори и мъртва, няма да го понеса. Мисля, че донякъде те разбирам.
