Синя далия

След тези думи Хейли чу пронизителен звук, който се изтръгна от съкрушена от страдание душа.

Миг по-късно остана сама.

В понеделник Хейли отново седеше на табуретката си. Не обръщаше внимание на болките в гърба. Когато за пореден път се наложи да повика някого да я замести, за да се дотътри до тоалетната, подхвърли шеговито, че пикочният й мехур се е свил до размер на грахово зърно.

На връщане се помота навън не само за да изпъне краката си, а и да се види със Стела.

— Може ли да ползвам почивката си сега? Искам да открия Харпър и да му се извиня. — Цяла сутрин с ужас бе очаквала този момент, но не можеше повече да го отлага.

— Не го намерих в неделя, но днес навярно отново е в пещерата си.

— Върви. А, преди малко говорих с Роз. Свързала се е с онзи експерт. Доктор Карнеги. Има среща с него в края на седмицата. Може би ще постигнем известен напредък. — Стела я огледа с присвити очи. — Знаеш ли какво, една от нас ще дойде с теб на прегледа утре. Не искам да шофираш повече.

— Все още се побирам зад волана. Макар и малко трудно.

— Сигурно, но или Роз, или аз ще те откарам. Време е и да минеш на половин работен ден.

— Да намалите работното ми време би било все едно да ме вкарате в лудница. Стига, Стела, много жени работят до последно. Добрата страна на това, че трябва да отида при Харпър, е разходката.

— Разходка, да — съгласи се Стела. — Но не и вдигане на каквото и да било.

— Престани да натякваш — засмя се тя, докато се отправяше към оранжерията за присаждане.

Спря пред вратата. Бе репетирала това, което искаше да каже, но го обмисли още веднъж. Щеше да приеме извинението й. Майка му го бе възпитала добре, а доколкото го познаваше, Хейли вярваше, че има и добро сърце. Но държеше да разбере, че просто напоследък тя изпада в странни настроения.

Отвори вратата. Обичаше мириса вътре. Беше пълно с експерименти и възможности. Надяваше се някой ден Харпър или Роз да й преподаде урок за тази част от отглеждането на растения.

Видя го в далечния край, съсредоточен върху работата си. Имаше слушалки на ушите и потропваше в такт с ритъма, който звучеше в тях.

Господи, колко сладък изглеждаше! Ако го беше срещнала в книжарницата, преди животът й да се промени, щеше да пофлиртува с него или да направи всичко възможно той да започне да я сваля. Тези тъмни, вечно разрошени коси, тази изваяна брадичка и поглед на мечтател. И тези красиви ръце.

Можеше да се обзаложи, че е завъртял главите на поне десетина момичета, а още толкова чакат на опашка да получат шанс.

Тръгна към него, но внезапно спря изненадана, когато Харпър рязко вдигна глава и се обърна.

— За бога, Харпър! Мислех, че ще те стресна.

— Какво? Какво? — Той присви очи, докато сваляше слушалките. — Какво?

— Не предполагах, че си ме чул.

— Аз… — Не я беше чул. Бе усетил уханието й. — Имаш ли нужда от нещо?

— Дойдох да ти се извиня, че през последните няколко седмици ти се сопвах всеки път, когато отвориш уста. Държах се като ужасна кучка.

— Не. Е, да, но няма нищо.

Хейли се засмя и се приближи, за да види какво прави той. Държеше нещо, подобно на сноп стъбла.

— Хваща ме страх. Какво ще правя, как ще се справя? — Защо трябва непрекъснато да се чувствам дебела и грозна?

— Не си дебела. А грозна никога няма да бъдеш.

— Много мило, че го казваш. Но бременността не вреди на зрението ми. Зная какво виждам в огледалото всеки божи ден.

— Значи тогава знаеш, че си красива.

Тя се усмихна и очите й заблестяха.

— Сигурно съм за оплакване, щом се чувстваш длъжен да флиртуваш с една сприхава бременна.

— Не бих… не се чувствам… — Най-малкото му се искаше да пофлиртува с нея. — Както и да е. Струва ми се, че ти си по-добре.

— Определено. Бях започнала да се самосъжалявам, а всъщност мразя мисли от рода на „горката аз“. Дори не подозирах, че майка ти и Стела ще организират тържество в моя чест. Доста си поплаках. Но после стана адски забавно. Кой би предположил, че едно женско парти може да е върхът? — Притисна ръце към корема си и се засмя. — Познаваш ли мащехата на Стела?

— Не.

— Има страхотно чувство за хумор. Така ме разсмя, че едва не изстрелях бебето още тогава. А госпожа Хагърти…

— Хагърти? Нашата госпожа Хагърти е била на купона?

— Не само беше, а спечели състезанието със заглавия на песни. Трябваше да напишем колкото се може повече заглавия с думата baby. Никога няма да познаеш за коя песен се сети тя.

— Добре. Предавам се.

— Baby got back.

Харпър се усмихна широко.

— Госпожа Хагърти е написала заглавие на рап песен?

— Дори я изрецитира.

— Сега вече лъжеш.

— Наистина! Е, само последните два реда. Едва не се подмокрих. Но ще забравя за какво съм дошла. Ти се опита да ми помогнеш за най-страхотната изненада на света, а аз мърморех и хленчех. Лазех по нервите ти, както се изрази ти. Искрено съжалявам.

— Няма за какво. Жената на един приятел роди преди няколко седмици. Кълна се, че накрая ми се струваше, че от устата й стърчат вампирски зъби. И че очите й стават червени на моменти.

Хейли отново се засмя и потърка корема си отстрани.

— Дано аз не стана толкова лоша, преди…

Замълча и на лицето й се изписа озадачение, когато почувства леко пукване в тялото си. Осъзна, че дори го е чула. Като внезапно скъсване на ластик.

Между краката й потече вода.

Харпър издаде сподавен вик на уплаха, сякаш някой го беше стиснал за гърлото. Скочи на крака и запелтечи, докато Хейли се взираше в локвата на пода.

— Ооо! — промълви тя.

— Всичко е наред, не се безпокой. Може би… може би трябва…

— За бога, Харпър! Не съм се изпишкала на пода. Водите ми изтекоха.

— Водите? — Той примигна и пребледня като мъртвец. — А, тези води. Господи! Боже мой! Мамка му! Седни, седни, ще…

„Линейка, по дяволите!“

— Майка ми…

— Мисля, че е най-добре да тръгнем веднага. Малко подраняваме. — Усмихна се насила, за да не се разпищи. — С две седмици. Сигурно бебето няма търпение да излезе и да види за какво е цялата суматоха. Нали ще ми помогнеш? Боже мой, изплашена съм до смърт!

— Всичко ще е наред. Просто се дръж за мен. Имаш ли болки?

— Не. Все още не.

Харпър имаше чувството, че ще припадне. Но ръката му стабилно я подкрепяше. Извърна глава към нея и приятелски й се усмихна.

— Хей — съвсем леко докосна корема й той, — честит рожден ден, бебчо.

— О, господи! — Лицето й просто сияеше, когато излязоха навън. — Това е страхотно!

Стела не можеше да роди вместо нея, но се постара да свърши почти всичко друго… или да го възложи