което тя вече имаше, а и на всичко, което щеше да изгради занапред. Означаваше промяна на посоката.
Бе дошла в Тенеси, за да се върне при корените си и да пусне тези на семейството си в същата почва. Да е близо до баща си и да даде на децата си възможността често да се виждат с дядо си и баба си, които искаха да ги опознаят.
Майка й никога не бе проявявала особен интерес към тях и не се виждаше като баба. Това щеше да наруши младежкия имидж който се стремеше да поддържа.
Ако радарът на майка й засечеше мъж като Лоугън, веднага щеше да го улови.
Ако Стела се колебаеше заради това, положението изглеждаше отчайващо. „Несъмнено е една от причините“, реши тя. Иначе нямаше да й хрумне.
Не беше ненавиждала никого от съпрузите на майка си, но и не бе имала желание да се сближава с тях, нито пък те с нея. На колко години беше при втория брак на майка си? „Колкото Гевин — спомни си тя. — Да, около осем“.
Бе принудена да се премести в ново училище, нова къща в нов квартал и в началото й се виеше свят, докато майка й изживяваше адреналинова треска и се отдаваше на романтика с новия си съпруг.
Този брак продължи… колко? „Три-четири години“, припомни си тя. После още една изнервяща година, докато майка й водеше бракоразводни битки, отново преместване в нов дом, нова работа и ново начало.
И ново училище за Стела.
Дълго време след това майка и имаше само
Но да търпи безразсъдните авантюри на майка си и горчивия им край също беше изнервящо.
„Винаги краят се оказваше горчив“, спомни си Стела.
Когато майка й се омъжи за трети път, тя учеше в колеж и живееше самостоятелно. Навярно именно благодарение на това бракът продължи близо десет години. Не бе имало дете, което да усложнява нещата. Все пак последва още един развод, съпроводен с безброй кавги, почти по същото време, когато самата тя остана вдовица.
Годината бе ужасна във всяко отношение и майка й я завърши с още един кратък несполучлив брак.
Странно, но дори откакто порасна, Стела не можеше да прости на майка си, че така упорито я поставя на второ или даже трето място след собствените си нужди.
Тя нямаше да постъпи така с децата си. Нямаше егоистично да се впусне в лекомислена авантюра с Лоугън или да допусне да бъдат изтласкани на заден план в сърцето й, защото се е влюбила в него.
Все пак отношенията им се задълбочаваха твърде бързо. Струваше й се разумно да ги забави леко, докато добие по-ясна представа.
Освен това, отсега нататък щеше да е твърде заета, за да мисли за брак. Не трябваше да забравя, че не й беше предложил да се омъжи за него и да стане майка на децата му, за бога. Просто беше подхвърлил една шега, а тя правеше от мухата слон.
Крайно време беше да слезе на земята. Стана от бюрото си и точно когато погледна към вратата, някой я отвори.
— Тъкмо щях да те търся — каза Стела на Роз. — Отивам да взема новото семейство от болницата и да ги докарам у дома.
— Жалко, че не мога да дойда с теб. Чудех се дали да отложа тази среща.
Роз погледна часовника си, сякаш все още се двоумеше.
— Когато се върнеш от срещата си с доктор Карнеги, вече ще бъдат готови за няколко приятни часа с леля Роз.
— Нямам търпение да грабна онова бебче в ръцете си. Е защо си толкова нервна?
— Нервна? — Стела отвори чекмеджето на бюрото, за да извади чантата си. — Защо мислиш, че съм нервна?
— Часовникът ти е обърнат, което означава, че си играла с каишката. Става ли нещо, за което да не знам?
— Не. — Сърдита на себе си, Стела отново обърна часовника — Не е свързано с работата. Мислех си за Лоугън и се сетих за майка си.
— Какво общо има Лоугън с майка ти?
Докато задаваше въпроса, Роз взе термоса й. Отпи няколко глътки студено кафе от капачката.
— Нищо. Не знам. Искаш ли чаша?
— Не, исках само да го опитам.
— Мисля… струва ми се… питам се… говоря като идиотка. — Стела извади червило от чантичката си с тоалетни принадлежности, застана пред огледалото и започна да освежава грима си. — Роз, нещата между мен и Лоугън стават сериозни.
— Имам очи, виждам. Какво очакваш — да попитам „е, и“ или да си гледам работата?
— Не зная дали съм готова за сериозна връзка. Не съм сигурна и за него. Достатъчно изненадващо е, че се харесваме. Още по-невероятно… — Обърна се. — Никой не ме е карал да се чувствам така объркана и… е, добре, нервна. — Прибра червилото и затвори чантичката. — С Кевин всичко беше ясно. Бяхме млади и влюбени и нямаше никакви пречки. Не че никога не сме се карали и не см имали проблеми, но беше относително просто.
— Колкото по-дълго живее човек, толкова по-сложен става живота.
— Да боя се отново да се влюбя и да прекрача границата между
— Може би, но бих казала че е нормално.
— Вероятно. Роз, майка ми беше… и все още е лекомислена. Знам, че много от решенията, които съм взела са продиктувани от стремежа ми да стана нейна пълна противоположност. Това е жалко.
— Не зная дали е така, особено ако тези решения са били добри за теб.
— Да, оказаха се правилни. Но не искам да се отказвам от нещо, което може да е прекрасно, само защото зная, че майка ми би се втурнала слепешком, без да му мисли.
— Скъпа, като те гледам, си спомням какво изживях аз. А ние двете, като гледаме Хейли, можем само да се удивляваме на смелостта и силата й да отгледа дете сама.
Стела тихо се засмя:
— Господи, това е истината, нали?
— Съдбата ни събра трите заедно като приятелки и можем взаимно да се подкрепяме във всичко. Всяка от нас има на чие рамо да поплаче, но трябва да понася изпитанията, които й поднася животът. Аз съм разбрала това и предполагам, че скоро и ти ще го разбереш. От теб зависи нещата да се развият по най- добрия начин. — Роз остави капачката от термоса на бюрото и закачливо докосна бузата й. — Е, ще отида у дома да се поизмия.
— Благодаря, Роз. Искрено. Ако Хейли е добре, когато ги докарам, ще ги оставя с Дейвид. Зная, че днес имаме недостиг на работна ръка.
— Не, ще останеш у дома при нея и Лили. Харпър ще поеме нещата тук. Не всеки ден посрещаме новородено бебе.
„Това е важно събитие“, помисли си Роз, докато търсеше място за паркиране до апартамента на Мичъл Карнеги в центъра на града. От доста години в Харпър Хаус не бе имало новородено бебе. Как ли щеше да го приеме Печалната невеста?
Как щяха да го приемат всички?
А как самата тя щеше да свикне с мисълта, че първородният й син е привлечен от симпатичната самотна майка и сладкото й момиченце? Едва ли Харпър осъзнаваше какво става с него, а Хейли със сигурност не подозираше. Но една майка усещаше тези неща; умееше да разгадава изражението на сина си.
Реши да поразмишлява върху това друг път и мислено изрече безброй проклятия заради липсата на свободно място.
Наложи се да остави колата на три преки, да повърви пеша и отново едва се сдържа да не изругае на глас, защото бе решила, че на всяка цена трябва да е с високи токчета. Неизбежно щяха да я заболят
