краката, а после щеше да загуби още време, докато се преоблече с по-удобни дрехи.
Мразеше да закъснява, а освен неточна, щеше да пристигне и плувнала в пот.
С удоволствие би изпратила Стела на срещата, но не беше задача, която може да повери на управителката на фирмата си. Бе свързана с дома й, със семейството й. Твърде дълго бе загърбвала този факт.
Спря на кръстовището и изчака на светофара.
— Роз!
Гласът, изрекъл тази единствена сричка, я накара да настръхне. Лицето й застина като сковано от лед, когато се обърна и втренчи поглед в стройния красив мъж, който бързо крачеше към нея с лъскавите си обувки „Ферагамо“. Или по-скоро, гледаше през него, сякаш е прозрачен.
— Разбира се, че си ти. Никой друг не може да изглежда толкова неотразим и свеж в горещ следобед като този.
Мъжът, за когото някога бе имала неблагоразумието да се омъжи, сграбчи ръката й и я притисна между дланите си.
— Прелестна, както винаги.
— Пусни ръката ми, Брайс, или след малко ще се влачиш по корем и ще събираш зъбите си от тротоара. Единственият, който би умрял от срам, ако изпадне в подобно положение, си ти.
Съвършените черти на гладкото му мургаво лице станаха по-сурови.
— Надявах се, че след толкова време можем поне да бъдем приятели.
— Ние не сме приятели и никога няма да бъдем. — Тя демонстративно извади кърпичка от дамската си чанта и избърса ръката, която той бе докоснал. — Не смятам лъжливите кучи синове за свои приятели.
— Мъж, който е допуснал грешка, просто не може да се надява на прошка от жена като теб.
— Точно така. Мисля, че за първи път през целия си жалък живот си напълно прав.
Тръгна да пресича улицата и въздъхна с примирение, когато той я последва. Беше облечен с бледосив костюм, италианска кройка. „Канали“, ако не се лъжеше. Поне това бе любимата му марка, когато тя плащаше сметките.
— Не разбирам защо все още си разстроена, скъпа. Освен ако чувствата ти към мен не са угаснали.
— О, не са, Брайс, мога да те уверя. Най-силното от тях е омраза. Разкарай се, преди да повикам полиция и да те арестуват за посегателство срещу личността.
— Просто искам още един шанс за…
Роз внезапно спря.
— Няма да го получиш нито в този живот, нито в хиляда следващи. Бъди благодарен, че можеш да се разхождаш по улиците със скъпи обувки и марков костюм, Брайс, вместо да носиш затворнически гащеризон.
— Няма причина да ми говориш така. Ти получи каквото искаше, Роз. Остави ме без пукната пара.
— Като изключим петнадесетте хиляди шестстотин петдесет и осем долара и двадесет и два цента, които отмъкна от сметката ми седмица преди да изритам жалкия ти задник от къщата си. О, разбрах и за това — каза тя, когато долови престореното недоумение, изписано на лицето му. — Но ти се размина, защото реших, че заслужавам да платя за собствената си глупост. Сега се разкарай от пътя ми и стой далеч от очите и ушите ми или ти обещавам, че ще съжаляваш.
Зачатка с токчетата си по тротоара и викът: „Фригидна кучка!“, който прозвуча зад гърба й, не я разколеба дори за миг.
Но се разтрепери. Когато стигна до точния адрес, коленете й бяха омекнали. Ядоса се, че е допуснала срещата с него да я разстрои. Ядоса се, че не е останала безразлична при вида му, макар и реакцията й да беше гняв.
Защото се примесваше със срам.
Беше го приела в сърцето и дома си. Бе успял да я омае с чар и сексапил… и бе останала сляпа за лъжите и измамите му. Знаеше, че й е отнел нещо много по-ценно от парите. Бе засегнал гордостта й и за свой ужас осъзна, че след таткова години все още не си я е възвърнала. Не и напълно.
Наслади се на прохладата в сградата и се качи с асансьора до третия етаж.
Беше твърде раздразнена и изнервена, за да се сети да оправи прическата и грима си, преди да почука. Докато чакаше вратата да се отвори, нетърпеливо потрепваше с крак.
Той изглеждаше толкова привлекателен, колкото на снимките на гърба на книгите си, няколко от които бе прочела или прелистила, преди да уговори тази среща. Може би беше малко неглиже със запретнати ръкави и джинси. Но пред нея стоеше доста висок и строен мъж с очила с рогови рамки, спуснати ниско на тесния му правилен нос. Яркозелените очи зад стъклата изглеждаха разсеяни. Черните буйни коси, разрошени и заплетени, обграждаха скулесто лице със синина на брадичката.
Фактът, че е бос, я накара да се почувства навлечена.
— Доктор Карнеги?
— Същият. Госпожо… Харпър. Съжалявам, загубих представа за времето. Заповядайте. И не гледайте наоколо. — Последва смутена чаровна усмивка. — Не се сетих да разтребя. Ще влезем направо в офиса ми, където мога да оправдая безпорядъка с вглъбяване в творческия процес. Да ви донеса ли нещо?
Говорът му беше южняшки, характерен за крайбрежието. Нехайно провлечените гласни се лееха като песен.
— Бих пийнала нещо студено… каквото имате.
Не можеше да не огледа хола, докато минаваха през него. Огромният кафяв диван бе затрупан с вестници и книги. Друга купчина бе струпана до бялата свещ върху масичката, навярно антика. Върху великолепен персийски килим имаше баскетболна топка и две кресла с високи облегалки в толкова окаяно състояние, че дори синовете й не биха бързали да се настанят на тях. Едната стена бе почти изцяло заета от най-големия телевизионен екран, който Роз бе виждала.
Въпреки че вървяха бързо, успя да надникне в кухнята. Съдейки по купчината съдове върху плота, предположи, че наскоро тук е имало купон.
— В момента съм по средата на книга — обясни той. — Когато реша да си отдъхна, домакинските задължения не са приоритет. Последната почистваща фирма прекрати договора си с мен. Както и предишната.
— Не виждам причина — каза тя със заучена любезност, докато разглеждаше офиса му.
Нямаше нито една чиста повърхност, а въздухът вонеше на дим от пури. Дифенбахията в очукана саксия на прозореца изглеждаше полуувяхнала. Сред хаоса върху бюрото му стърчеше компютър с плосък монитор и ергономична клавиатура.
Карнеги повдигна купчината книги от стола и безцеремонно ги стовари на пода.
— Почакайте за минута.
Забърза към вратата, а Роз повдигна вежди при вида на недоизядения сандвич и чашата… навярно с чай, сред хартийките на бюрото. Чувстваше се малко разочарована, когато изпъна шия и погледна монитора. Беше се включил скрийнсейвърът. Поне й се стори интересен, защото представляваше анимация на човечета, играещи баскетбол.
— Дано нямате нищо против чая — каза той.
— Чудесно, благодаря. — Роз взе чашата с надеждата, че е мита през последното десетилетие. — Доктор Карнеги, това растение ще загине.
— Какво растение?
— Дифенбахията на прозореца.
— А, това ли? Не знаех, че там има растение. — Изгледа я озадачено. — Откъде се е взело? Не изглежда много свежо, нали?
Взе саксията и Роз е ужас видя, че се кани да я стовари в препълненото кошче за смет до бюрото.
— Не я изхвърлите, за бога! Нима бихте погребали котката си жива?
— Нямам котка.
— Дайте ми я. — Стана и взе саксията от ръцете му. — Ще умре от жажда и горещина. Корените й са притиснати. Почвата е твърда като камък. — Сложи я до стола си и отново седна. — Ще се погрижа за нея — каза тя и с рязко движение кръстоса крака.
— Мич. Щом ще вземате растението ми, би трябвало да ме наричате Мич.
