светлините наистина изглеждаха прекрасни. Харесваха й десетките коледни звезди, подредени във форма на елха.
„Харпър Хаус е създадена за приеми“, напомни си тя. Нямаше смисъл да изпълнява дълга си към своя дом, лишавайки се от удоволствието да кани в него хора, чиято компания й допада.
Обърна се, когато чу вратата да се отваря. Дейвид излезе с две чаши шампанско в ръце.
— Здравей, красавице. Ще привлека ли вниманието ти с чаша шампанско?
— Разбира се. Въпреки че е по-добре да вляза, за да ти помогна да се справиш с лудницата вътре.
— Всичко е под контрол. — Докосна чашата й със своята. — Още двадесет минути и ще стане идеално. Погледни ни! Изглеждаме страхотно, нали?
Роз се засмя и му подаде ръка.
— Ти, както винаги.
— Ти също, съкровище. — Дейвид хвана ръката й и направи крачка назад. — Просто си неотразима.
Бе избрала матовосребриста рокля, дълга и прилепнала с голи рамене, а над деколтето блестяха рубините на прабаба й.
Тя прокара пръсти по платиненото колие с малки червени камъчета.
— Рядко имам повод да нося семейните бижута. Тази вечер ми се струва подходяща.
— Истинска наслада за окото, а и чудесно подчертават извивката на ключицата ти. Но говорех за твоята естествена красота. Какво ще кажеш да избягаме в Белиз?
Шампанско и компанията на Дейвид — нищо не би могло да я накара да се отпусне и разбъбри така, както тази комбинация.
— Предпочитам Рио.
— Не и преди карнавала. Ще се получи страхотен купон тази вечер, Роз. Просто забрави за всички грижи.
— Четеш мислите ми, нали? — Тя поклати глава и се загледа в градината, докато отпиваше шампанско. — Последния път, когато организирах подобно събиране, влязох в спалнята да сменя гривната си, защото закопчалката се бе разхлабила, и заварих съпруга си да вкусва от прелестите на една от гостенките ни, вместо от мезетата. — Отпи по-голяма глътка — Най-унизителният момент в живота ми.
— По дяволите! Справи се с положението, нали? Все още не мога да проумея как си събрала сили да излезеш, да ги оставиш там, да се върнеш при другите гости и чак след края на приема да хванеш онзи кучи син за ушите. — Говореше разпалено и гласът му звучеше леко пискливо, с нотки на ярост. — Имаш железни нерви. И невероятна смелост.
— Не са необходими нито железни нерви, нито смелост, а единствено самообладание. — Роз сви рамене. — Ако бях вдигнала скандал пред всички, щеше да стане още по-унизително.
— На твое място бих издрал очите и на двамата и бих ги прогонил от къщата с някой от мускетите на прапра… все едно колко пъти прапрадядо си.
Тя въздъхна и отново отпи.
— Щях да се почувствам доволна. Честно казано, хрумна ми да използвам мускет, когато гостите си тръгнат. Е, не допуснахме да съсипе онова тържество, няма да провали и това. — Пресуши чашата си и се обърна към Дейвид с решително изражение на жена, готова за битка — Да запалим и останалите свещи, да пуснем музика. Време е купонът да започне.
Да, чудесно бе вратите на къщата отново да са отворени. Да има вино и музика, вкусна храна, добри приятели. Докато преминаваше от група на група и от стая в стая, Роз надаваше ухо за клюките, политическите спорове и разговорите за спорт или изкуство.
Хвана под ръка стария си приятел Уил Дули, баща на Стела и бъдещ тъст на специалиста й по оформяне на градини Лоугън Кътридж.
— Не те посрещнах.
— Току-що пристигнахме. — Той леко докосна бузата й с устни. — Джо се сети да избира обувки в последния момент. Качи се горе с Хейли. Искаше да види бебето.
— Ще я намеря. Годеницата си ли търсиш, Лоугън?
— Тя не се спира на едно място. — Лоугън сви рамене и отпи глътка бира. — Трябва да провери лично всяка подробност. Чудесно парти, Роз.
— Ти мразиш подобни събирания.
Широката му усмивка придаде още чар на мъжествените му черти.
— Много хора. Но почерпката е превъзходна, бирата е студена, а гаджето ми е най-красивата жена на света. Няма от какво да се оплача. Не казвай на баща й, че възнамерявам да я примамя в градината малко по-късно. — Намигна на Уил, после отмести поглед. — Твоят доктор Карнеги току-що влезе. Изглежда, търси теб… или някой друг.
— Така ли?
Роз се огледа и повдигна изразителните си вежди. Мич бе облечен с тъмносив костюм, който стоеше чудесно на високото му слабо тяло. Беше се подстригал след последната им среща и имаше вид по-скоро на джентълмен, отколкото на професор.
Трябваше да признае, поне пред себе си, че гледката е приятна за окото.
Но изглеждаше малко стъписан от множеството хора и поклати глава, когато един от пъргавите сервитьори му предложи от подноса чаша с шампанско.
— Извинете ме за момент — каза Роз на Уил и Лоугън.
Започна да си проправя път между гостите и се спря, когато той я съзря и прикова поглед в лицето й.
Усети леко трепване в сърцето и учестяване на пулса, което й се стори едновременно странно и смущаващо.
„Направо ме хипнотизира“, помисли си тя. Тези очи се взираха в нея така, че се почувства… и всяка друга жена на нейно място би се почувствала, сякаш е единственият човек в стаята. Добър номер в помещение, пълно с хора и шум, и мъничко коварен.
Но изразът на лицето й остана спокоен и приветлив, когато тръгна към него.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш.
— Когато даваш прием, нямаш равна. Видях светлините от километри. Нима познаваш всички тези хора?
— Не съм ги виждала никога през живота си. Какво да ти донеса за пиене?
— Газирана вода с лимон.
— Барът е ето там. — Сложи ръка на рамото му и леко го побутна — Ще те заведа да си вземеш.
— Благодаря. Слушай, имам нещо за теб. Подарък.
Пъхна ръка в джоба си, докато вървяха към бара, и й подаде малка опакована кутийка.
— Не беше необходимо, но е много мило.
— Просто знак на благодарност за помощта с подаръка за племенницата ми. — Мич поръча питието си. — Изглеждаш…
— Благодаря.
— От главата — погледът му се плъзна до сребристите й сандали — до петите.
— Мама казваше, че една жена не може да изглежда съвършено, докато не лакира ноктите на краката си. Това е един от малкото нейни съвети, в които винаги съм се вслушвала. Сега ли да го отворя?
Мич само бегло бе хвърлил поглед към рубините, но набитото му око на ценител на антики бе преценило, че са доста скъпи. А пръстите на краката й бяха страхотни.
— Какво?
— Подаръка — усмихна се тя. Не можеше да не се почувства поласкана и малко самодоволна, щом един мъж бе така впечатлен от пръстите й. — Сега ли да го отворя?
— О, не, предпочитам да го отвориш по-късно, за да имаш време да съчиниш учтива лъжа, ако не ти хареса.
— Не ставай глупав. Ще го отворя сега.
