— Радвам се да чуя и това. Освен ум на организатор, имаш и добро сърце, Стела.
— Благодаря. — Тя се отпусна на стола и хвана чашата си с две ръце. Теменуженосините й очи гледаха право в тези на Роз. — За една година успях да опозная твоя ум и сърце. Поне доколкото е възможно. Зная, че въпреки щедростта и гостоприемството, ти си жена, която държи на личното си пространство. Осъзнавам, че ще навляза в него, като кажа, че съжалявам за това, което се случи тази вечер. Ядосана съм и съм изумена, че един негодник си позволи да нахълта в дома ти, неканен и нежелан, с единствената цел да те постави в неудобно положение.
Когато Роз не каза нищо, Стела въздъхна дълбоко.
— Е, ако си в настроение да хапнеш петифури и да излееш гнева си към онзи кучи син, с удоволствие ще те изслушам. Ако предпочиташ да седиш сама и да се измъчваш, ще взема чая си и сладките и ще отида горе.
За още миг Роз остана мълчалива и отпи глътка кафе. Но си каза: „По дяволите!“, и отново си взе петифура.
— Знаеш ли, след като съм прекарала тук целия си живот, имам няколко стари приятели и безброй познати, и никога не съм имала приятелки, с които да споделям всичко. Давам си сметка за причините… — Повдигна пръст и го размаха. — До известна степен, това е мой личен избор, но има нещо общо и с факта, че рано останах вдовица. Тогава много от жените в средата, в която се движех, станаха предпазливи. Бях млада, привлекателна, доста заможна и… свободна. Или поне така предполагаха. В другия лагер се намираха онези, които се чувстваха длъжни да ме сватосат с някого. Приятел, брат, братовчед или друг роднина. И двете отношения ме дразнеха. В резултат, престанах да поддържам приятелски отношения с жени. Позабравила съм какво е да имам приятелка, но гледам на теб като на най-близката за мен жена.
— Аз изпитвам същите чувства към теб и искам да ми позволиш да ти помогна. Дори само като изрека гадни думи по адрес на онзи шибаняк Брайс Кларк и ти донеса шоколад.
— О, Стела! — Гласът на Роз бе като топящия се в устата й шоколад. — За първи път те чувам да употребяваш нецензурни думи.
Стела леко се изчерви — неизбежното проклятие за червенокосите.
— Запазвам ги за специални случаи.
— Този определено е такъв. — Роз отметна глава назад и се загледа в звездите. — Не го направи, за да ме постави в неудобно положение. Беше страничен ефект.
— Тогава защо? Нима е толкова глупав, че наистина да си въобрази, че ще го пуснеш вътре да се забавлява?
— Решил е, че щом държа на имиджа си, ще успее да ме изнуди да го подпомогна за далаверите, които е замислил.
— Ако е така, значи не те познава добре и те е подценил.
— Знае достатъчно, за да постигне целта, която си бе поставил тази вечер. Видя ли младата дама с него? Много е богата и е много наивна. Има шанс да събуди съчувствието й, макар и сега да му е малко сърдита.
— Тогава значи е не просто наивна, а е родена глупачка.
— Може би, но той е изпечен лъжец, коварен като змия. Аз не съм глупава, а се хванах.
— Обичала си го и…
— О, скъпа, не, не го обичах, Слава богу! — Роз потръпна при тази мисъл. — Харесваше ми да ме обгражда с внимание, чувствах се поласкана и поне в началото сексът бе страхотен. Като добавим към това и мъчителната самота, се оказах идеалната жертва. Сама съм си виновна, че се омъжих, вместо да спя с него, докато ми омръзне или прозра какво се крие зад лъскавата му обвивка.
— Не зная дали така е по-добре или по-зле — каза Стела след миг.
— И аз не зная, но това е истината. Във всеки случай, сега той искаше да ми напомни, че съществува и плува в същите социални води, в които и аз. Главната му цел бе да ме разстрои и да ме накара да мисля за него. Изпълни мисията си. Изпитва нужда от внимание, да става център на внимание… независимо по добър или лош повод. Най-тежкото наказание е да се държа с безразличие към него, а се справям доста добре, откакто той се завърна в Мемфис. Тази вечер намери много хитър начин да застане на пътя ми, и то в собствения ми дом, пред гостите ми.
— Съжалявам, че не успях да дойда по-бързо. Намирах се почти в другия край на къщата, когато чух суматохата. Но не виждам как човек може да си тръгне доволен, след като е бил публично отблъснат, както чух, че е станало.
— Не познаваш Брайс. Случката ще подхранва самочувствието му седмици наред. Притежава невероятната способност да се възползва от всичко, за да привлича внимание. Ще се изкара невинна жертва. Просто наминал да ми честити празниците и да ми пожелае всичко хубаво, а аз съм го изгонила и съм направила гаджето му, поканена гостенка, за смях. — Замълча за миг и преглътна отново надигналия се гняв. — Хората ще си кажат „Господи, колко грубо, студено и коравосърдечно от нейна страна“.
— Значи хората са идиоти.
— Е, такива са. Затова рядко общувам с тях. И затова съм толкова предпазлива при завързване на приятелства. Благодарна съм, че има кой да поседи при мен по това вре ме на нощта и да хапваме петифури, докато се самосъжалявам. — Роз издаде дълга въздишка. — По дяволите наистина ми олекна. Да се прибираме. Трябва да поспим. Утре ни предстои напрегнат ден, а покрай редовните клиентки ще дотичат и всички местни клюкарки.
Някои биха го нарекли вглъбяване в работа, ала Роз смяташе, че просто изпълнява задълженията си, но така че всяка минута да й носи удовлетворение. Обичаше зимните дейности, обичаше да се затваря в оранжерията за часове и дори за цели дни, да създава и подхранва нов живот. По разсада вече се появяваха зелени пъпки. Обичаше да долавя мириса на почва и влага и да проследява всеки етап от развитието на растенията.
Имаше вредители и проблеми, от които трябваше да се пази, както в живота. Когато забележеше признаци на загниване или ръжда откъсваше засегнатите листа и напръскваше с препарат. Проверяваше вентилацията, регулираше температурата.
Всяка издънка, започнала да гние или нападната от вирус, бе старателно отстранявана и изхвърляна. Нямаше да допусне инфекция тук, както не допускаше натрапници в живота си.
Работата я успокояваше — тя си напомняше това. Навремето изхвърли Брайс и избави живота си от тази зараза. Може би не бе проявила достатъчно бързина и бдителност, а дори и сега бе принудена да стои нащрек и да държи нещата под контрол.
Но тя се чувстваше силна и бе изградила достатъчно стабилен живот, който щеше да устои на подобни малки, разтърсващи удари.
С тази мисъл довърши задачите от списъка си за деня и потърси Харпър.
Когато влезе в оранжерията за присаждаме, знаеше, че той няма да я чуе веднага — не заради музиката на Бетовен, която звучеше за растенията, а заради тази, която слушаше на уокмена си толкова силно, че да проглушава ушите му.
За миг я обзе умиление, докато го гледаше как работи. Стар памучен пуловер, вехти дънки и изтъркани ботуши… явно беше прекарат по-голямата част от деня навън.
Наскоро бе ходил на фризьор и лъскавите му кестеняви коси бяха оформени и пригладени. Роз се запита докога. Доколкото познаваше сина си, а тя го познаваше доста добре, щеше да забрави да се погрижи за прическата си със седмици и накрая щеше да връзва косите си отзад с лико, докато работи.
Проявяваше толкова компетентност и изобретателност тук. Всеки от синовете й притежаваше талант в своята област — остави ги сами да направят избора си, — но единствено Харпър бе наследил безкрайната й любов към градинарството.
Придвижи се между масите, отрупани с растения, инструменти и материали, за да види отблизо как умело слага присадка на миниатюрна роза.
Когато свърши с растението, той посегна към кутията кока-кола и Роз застана така, че да я види.
Отпивайки глътка срещна погледа й.
— Добра работа — каза тя. — Рядко се занимаваш с рози.
— Експериментирам с тези. Хрумна ми, че можем да започнем да ги предлагаме в саксии. Работя върху
