Черна роза

катерлив трендафил и няколко ниски сорта. Искаш ли кока-кола.

— Не, благодаря. — „Толкова прилича на мен“, помисли си тя. Колко ли пъти бе чувала себе си да говори с този учтив, хладен тон, когато е ядосана? — Зная, че си ми сърдит, Харпър.

— Няма смисъл да ти се сърдя.

— Не е важно дали има смисъл, нали?

Искаше й се да погали раменете му, да потърка буза в неговата. Но би застинал, както самата тя, когато някой я докосне неочаквано.

— Сърдит си ми заради реакцията ми снощи. Защото не позволих да се справиш така, както ти се искаше.

— Изборът е твой. — Харпър сви рамене. — Не съм ти ядосан. Просто съм разочарован, това е.

Ако грабнеше ножа и го забиеше в сърцето й, едва ли тя щеше да изпита по-голяма болка и ужас.

— Харпър!

— Защо трябваше да се държиш толкова учтиво? Не можа ли да му дадеш заслуженото, вместо да ме караш да си трая и да излезеш навън?

— Какво бих постигнала с…

— Не ми пука какво би постигнала, мамо! — В очите му гореше пословичната непримиримост на рода Харпър. — Трябваше да размажа физиономията му на място. Трябваше да ми позволиш да се застъпя за теб. Но ти държеше да стане на твоето, да стоя там и да не мога да сторя нищо. Какъв е смисълът, по дяволите?

Искаше й се да му обърне гръб, докато синът й се успокои, но той заслужаваше да приеме думите му, гледайки го в очите.

— Никой на света не може да ме нарани така, както ти.

— Не съм искал да те нараня.

— Зная, че не си искал. Но е очевидно колко си ми сърдит и разбирам защо. Навярно съм сгрешила. — Роз прокара ръка по лицето си. — Трябваше да се отърва от него и това бе единственият начин, който ми хрумна. Моля те да се опиташ да разбереш, че исках да го накарам да напусне къщата бързо, преди отново да я опетни. — Отпусна ръце и на лицето й се изписа разкаяние. — Аз допуснах тази грешка, не ти.

— Това не означава, че трябва да се самообвиняваш, за бога, или да се справяш сама. Ако не желаеш да разчиташ на мен да ти помагам, да се застъпвам за теб…

— Господи, Харпър, как можеш да мислиш, че не си ми нужен? Аз се безпокоя, че разчитам на теб твърде много и не се чувстваш свободен. Не зная какво бих правила без теб. Не искам да се караме заради него, той е просто един нагъл тип.

— Не съм малко момче, което трябва да защитаваш от побойници, мамо. Вече съм мъж и сега аз съм длъжен да те закрилям. Независимо дали желаеш. И независимо дали смяташ, че имаш нужда от закрила.

Роз отново отпусна ръце и този път се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Ако той отново се появи на прага ни, няма да ме спреш.

Тя си пое дъх и обхвана лицето му с длани.

— Зная, че вече си мъж. Понякога е мъчително за мен, но зная, че си мъж, който има право на собствен живот. Зная, че си мъж, Харпър, който би застанал до мен, когато го помоля, въпреки че би предпочел да води моите битки вместо мен. — Макар и да не очакваше да й прости напълно, притисна устни към челото му. — Отивам у дома, да поработя в градината. Нали няма да ми се сърдиш твърде дълго?

— Вероятно.

— Остана малко печена шунка от партито и доста друга храна ако решиш да наминеш за вечеря.

— Може би.

— Е, добре тогава. Знаеш къде да ме намериш.

В огромна градина като нейната винаги имаше нещо за вършене. Роз чувстваше нужда да е заета с работа и неуморно разпръскваше тор, проверяваше компоста и засаждаше млади растения, отгледани за лична употреба в малката оранжерия до къща.

Грабна ръкавици и градинарски ножици и се отправи към храстите, за да довърши последното подрязване за годината.

Когато Мич я откри, тя пускаше клонки в малка червена мелачка, която, тракайки, ги поглъщаше и сдъвкваше с настървение.

Роз работеше усърдно, облечена с изтъркано кафяво яке, черна шапка, дебели ръкавици и очукани ботуши. Очите й бяха скрити зад тъмни очила и той се запита дали ги е сложила заради силното слънце или като защита от хвърчащи трески.

Мич знаеше, че не го чува заради шума на мелачката, и се спря само за да я погледа. И да слее в съзнанието си образа на бляскавата дама с рубини и този на опитната градинарка с овехтели джинси.

И на деловата жена с елегантен костюм, която бе дошла на първата им среща в апартамента му. И Роз в оранжерията с тропически растения, с петното от кал на бузата. И нехайната Роз с чувство за хумор, която бе отделила време, за да му помогне да избере детска играчка.

„Толкова много лица — каза си той, — а навярно има и още“. Най-странното бе, че всяко от тях го привличаше.

Пъхнал палци в предните си джобове, застана пред погледа й. Роз надникна под козирката на бейзболната си шапка и изключи машината.

— Няма нужда да спираш заради мен — каза той. — За първи път виждам такова нещо в действие, освен във филма „Фарго“.

— Не би могла да послужи за отърваване от труп, но в градината върши добра работа.

Знае за „Фарго“, установи той с наивно задоволство. Още една тема, интересна и за двамата.

— Аха. — Погледна към отвора, който бе погълнал почти цял клон. — Значи просто натъпкваш отрязаните клонки вътре и машината ги смила.

— Горе-долу.

— Какво правиш с остатъците?

— Сдобивам се с цяла торба ситна смес за подхранване на почва.

— Удобно. Е, нямах намерение да те прекъсвам, но Дейвид каза, че си тук. Реших да намина и да се поровя в архивите няколко часа.

— Чудесно. Не предполагах, че имаш толкова свободно време преди празниците.

— Имам време. Ще поискам копия от обществените архиви, но трябва да прегледам семейната ви Библия и да нахвърлям бележки. Да създам ред, преди да задълбая под повърхността.

Мич отстрани голяма треска от рамото й. Искаше му се да свали очилата й. Изгаряше от желание да зърне очите й.

— Искам и да уговоря часове за разговори с хората от къщата след празниците.

— Добре.

Стоеше срещу нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Търсеше повод да се помотае още малко, за да се наслади на уханието й. Лек полъх на женственост, примесен със свежия мирис на гора.

— Може би ще ми се смееш, но не предполагах, че по това време на годината може да се върши градинарска работа.

— Винаги има какво да се прави.

— Няма повече да ти преча. Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Чудесно.

— Глупаво е да се преструвам, че не съм чул слуховете какво се криеше зад снощната сцена. Или че не си представям каква трагикомедия би се разиграла, ако ти не беше държала толкова… достойно.

— Старая се да запазвам достойнството си, доколкото е възможно.

— Ако ставаш сприхава всеки път, когато разговорът засегне лична тема, ще ми бъде трудно да проуча историята на семейството ти.

Наблюдаваше я внимателно и вече се учеше да отгатва мислите й. Забеляза гримасата на раздразнение, която за миг се появи на лицето й.