— Ти не ми помогна много — промърмори Хейли.
— Всъщност ти помогнах. Съгласна съм с всичко, което тя каза накрая, но не го споменах. Реших, че е най-добре да държа езика си зад зъбите. Хей, имаш цял час за цупене, а са изминали едва няколко минути.
— Може би трябва отново да замълчиш.
— Обичам те, Хейли.
— О, по дяволите!
— И се тревожа за теб. Всички сме разтревожени. Затова заедно ще потърсим изход от положението. В това време ти трябва да решиш кое е най-добро за теб и за Харпър. Не бива да позволяваш на Амелия да ви подчини.
— Трудно е, след като тя вече проникна в съзнанието ми. Макар че не зная как.
Стела стана, настани се на дивана до приятелката си и я прегърна през раменете.
— Има сериозна опасност да се побъркам — промълви Хейли.
— Аз също.
Чувстваше се, сякаш пристъпва боса по разпалени въглени. Внимаваше, подлагаше всяка своя мисъл, дума или постъпка на съмнение.
„По всичко изглежда, че съм самата аз“, реши Хейли, докато се събличаше, за да си легне. Ето — беше усетила вкуса на спагетите и салатата от пресни домати на вечеря. Почувства как собствените й слепоочия пулсират от болка. Собствените й ръце бяха сложили Лили в креватчето й.
Но колко дълго щеше да издържи да бъде нащрек във всеки миг, без да полудее?
Имаше неща, които би могла да стори. И щеше да се залови с тях на следващия ден. Първата точка от плана й бе да опразни кредитната си карта с покупка на лаптоп. Навярно в интернет бе пълно с информация за вселяването на духове в живи хора.
Нали така се наричаше това, което се бе случило с нея?
Всичко, което знаеше по този въпрос, бе научила от романите. Не й се вярваше, че някога подобни истории са я карали да изживява приятно вълнение. Може би трябваше да приложи част от прочетеното в своя случай, въпреки че първото, което й дойде наум, бе от „Кристин“ на Стивън Кинг. Но разбиването на колата на парчета не й се струваше разумно решение. А това и в книгата не бе помогнало.
Следващото бе от „Екзорсистът“, но тя не бе католичка, а там се говореше за демони. Все пак бе готова да се обърне към свещеник и да хукне към най-близката църква, ако станеше още по-страшно.
„Може би преувеличавам“, каза си тя, докато нахлузваше памучните си шорти. Това, че се бе случило веднъж, не означаваше, че ще се повтори. Особено сега, когато вече знаеше, може би щеше да успее да го предотврати със силата на волята си.
Трябваше по-често да практикува йога. Вероятно това бе средство за избавяне от зли духове.
Или пък просто се нуждаеше от малко чист въздух? Очакваната буря се надигаше точно сега. Вятърът ставаше все по-силен, зад прозорците проблясваха светкавици. Щеше да отвори вратите на терасата, за да се наслади на прохладата. После щеше да почете нещо леко, може би романтична комедия, и да се унесе в сън.
Пристъпи към вратите и рязко ги отвори.
И изпищя.
— Господи! — Харпър я сграбчи, преди да издаде следващия ужасен вик. — Не съм убиец, успокой се!
— Да се успокоя ли? Да се успокоя?! Промъкваш се тук като крадец, плашиш ме до смърт, а искаш да се успокоя?
— Не съм се промъкнал, тъкмо се канех да почукам, когато ти отвори вратите. И така изпищя, че сигурно си спукала тъпанчето ми.
— Дано съм успяла. Какво правиш на терасата? Всеки миг ще се разрази буря.
— Видях, че прозорците ти светят, и исках да разбера дали си добре.
— Е, бях, преди сърцето ми да изскочи от страх.
Погледът му се плъзна по тялото й.
— Хубави дрешки.
— О, престани — промърмори тя с раздразнение и скръсти ръце. — Стават само за тичане след децата из двора.
— Да, виждал съм те да тичаш след тях… Знаеш ли, дълго размишлявах за случилото се днес следобед.
— Харпър, аз не мога да мисля за нищо друго от часове насам. — Хейли уморено прокара пръсти през косите си. — Просто не бих понесла повече размисли тази вечер.
— Не е нужно, само трябва да ми отговориш на един въпрос.
Той понечи да влезе, но тя грубо му препречи входа.
— Не съм те канила. И не мисля, че е добра идея да идваш в стаята ми, когато съм разсъблечена.
Той повдигна вежди и спокойно се облегна на вратата. „Сякаш е господар на тази къща“, помисли си Хейли. Но разбира се, че бе такъв.
— Позволи ми да ти напомня, че живееш тук от година и половина. През цялото това време някак успявах да сдържам чувствата си към теб. Мисля, че ще мога да поддържам това отношение още няколко минути.
— Малко си разочарован, нали?
— Бих казал, че съм вбесен. Особено защото се правиш на кралица от някаква мелодрама и ме караш да стоя на прага, докато разговарям с теб.
Когато паднаха първите едри капки, Харпър отново повдигна вежди. „Точно като майка си“, помисли си Хейли.
— Е, добре, влез. Няма смисъл да стоиш отвън в дъжда.
— Благодаря.
— И остави тези врати отворени! — Посочи с пръст към тях и този жест я накара да се почувства по- властна. — Защото няма да останеш дълго.
— Добре — съгласи се той.
Вятърът нахлуваше, следван от тътена на гръмотевиците. А Харпър стоеше, пъхнал небрежно ръце в предните джобове на изтърканите си дънки.
— Знаеш ли — започна той, — след като се успокоих, доколкото бе възможно, премислих случилото се няколко пъти и ми хрумна нещо интересно.
— Реч ли ще произнасяш, или ще зададеш въпроса си?
Той наклони глава с изражение, което му придаде достолепност въпреки дънките, тениската и босите крака.
— Откакто пристигна, ти често се заяждаше с мен. Търпях това поради определени причини. Край с търпението, но да се върнем на въпроса ми. Интересното нещо, което ми хрумна, е свързано с хронологията на събитията. Ето как се развиха те според мен. Идваш в къщата ми, правиш решителна крачка и аз отвръщам. Изживяваме няколко мига близост. Не желаеш да прибързваме, а аз проявявам разбиране. Но следващия път, когато оставаме насаме, започваш да твърдиш, че не проявяваш интерес, а е било импулсивна постъпка, така че нека си останем просто приятели.
— Точно така. Ако въпросът ти е дали съм променила решението си…
— Не, но между двете ни срещи при мен нахълта призрачната обитателка на нашето имение, която реши да опустоши дома ми. По-точно кухнята ми, мястото на първата ни целувка. Е, въпросът ми е как това събитие повлия върху твоята роля през втората ни среща?
— Не знам за какво говориш…
— Е, сега ме лъжеш право в очите.
Обзе я отчаяние. Усети как то се изписа на лицето й, но не успя да го прикрие.
— Искам да си тръгнеш, Харпър. Уморена съм. Днес не беше най-спокойният ден в живота ми.
— Желанието ти да станем по-близки се изпари, защото очевидно на нея не й харесва да бъдем заедно. Достатъчно беше да ни сплаши.
