години в умопомрачение?
Заедно отидоха до креватчето и тя нагласи одеялцето.
— Всичко е наред, Хейли. Няма никаква опасност за Лили. Да вървим.
— Понякога ми се струва, че няма да издържа повече да се возя в това влакче на ужасите. — Тя приглади косите си назад, докато вървяха към нейната спалня. — Идва при нас, обезумяла от ярост, а след минута пее приспивни песни.
— Вероятно това е начин да ни покаже, че каквото и да е способна да стори на теб или мен, не би посегнала на Лили.
— А ако аз го направя? Ако отново се всели в мен и ме накара да нараня Лили или друг близък човек?
— Няма да й го позволиш. Поседни за малко. Искаш ли нещо? Вода?
— Не.
Двамата приседнаха на ръба на леглото.
— Досега Амелия не е успяла да нарани никого в тази къща. Искаше, дори се опита, но не успя. — Харпър хвана ръката й, все още леденостудена, и я разтри между дланите си. — Едно е сигурно: ако някаква луда беше посегнала на живота на някой Харпър или дори на човек от прислугата в този дом, не би могло да й се размине. Щяла е да прекара живота си в затвор или в приют за душевноболни.
— Може би. А какво ще кажеш за сърпа и въжето?
— Никой не е бил нарязан на парчета в Харпър Хаус.
Той стана и затвори вратите за терасата.
— Сигурен ли си?
— Доколкото знам, така е. — Отново седна. — Но ще кажем на Мич. Ако се порови в полицейските архиви, може би ще попадне на нещо.
— Изглеждаш толкова спокоен — каза Хейли след миг. — Но това е заблуда. Сега разбирам, че не те познавам толкова добре, колкото си мислех.
— Същото се отнася и за теб.
Тя въздъхна и сведе поглед към ръцете си.
— Не мога просто да преспя с теб. В началото мислех, че ще мога, но после си казах: „Не бива да се втурвам така слепешком“. Защото знаех, че ще пострадаш. Че тя ще те нарани.
Харпър се усмихна:
— Е, значи бях прав…
Хейли го изгледа раздразнено.
— За много умен ли се мислиш?
— Наистина съм такъв. Можеш да попиташ мама, когато е в добро настроение.
— Приятно е човек да разговаря с теб, освен когато си гневен. — Тя се вгледа изпитателно в него. Поклати глава, стана и закрачи из стаята. — Таях тези чувства у себе си и потисках поривите си, защото лесно бих могла да им се предам, когато съм край теб.
— Не си спомням някога да съм те отблъснал.
— Не предполагах, че гледаш на мен по този начин. Сега, когато го зная, не се смущавам да говоря. Никога не са ме целували така… Ако Амелия не се бе появила точно в онзи момент, вероятно сега щяхме да бъдем в леглото и да изживяваме това, до което води подобна целувка.
— Така няма да ме накараш да изпитам по-дълбока симпатия към прапрабаба си.
— И аз не изпитвам симпатия към нея. Но имах време да помисля, преди да се предам на желанията си. — Хейли беше твърдо решена да бъде разумна и заради двамата. Тя седна на страничната облегалка на дивана. — Никога не съм била срамежлива и мисля, че ако се бяхме срещнали другаде, при други обстоятелства, щяхме да бъдем любовници, и то без всички тези усложнения.
— Защо хората винаги си мислят, че в една връзка не трябва да има усложнения?
Тя поклати глава неуверено:
— Не зная…
— Струва ми се — заговори той и се приближи към нея, — че когато двама души просто търсят кратко приключение, не виждат нищо сложно или нередно. Но когато става дума за връзка, траеща повече от една-две нощи, вече е сериозно и възникват трудности.
— Прав си, не мога да го отрека. Но има доста неща за предвиждане, преди да се решим на подобна стъпка.
Мисля, че трябва да бъдем сигурни, че това е правилният избор и за двама ни. Има неща, които не знаем един за друг, а може би са важни.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Хейли вдигна поглед към него.
— Гладен ли си?
— Не сега, Хейли. Каня те на среща. Да отидем на ресторант в града, да хапнем и да послушаме музика.
Раменете й се отпуснаха.
— Добре.
— Утре става ли? — попита Харпър.
— Добре, но ако майка ти и Стела са съгласни да бъдат бавачки на Лили. Трябва да им кажем и за случилото се сега с Амелия. Макар че ще бъде малко неловко да обясняваме как ти се озова тук и какво правехме, когато тя се появи.
— Това ще го премълчим. — Той обхвана лицето й с длани и докосна устните й със своите. — Ще се успокоиш ли сега?
Хейли погледна към вратите, които той току-що бе затворил.
— Бурята затихва, побързай, преди дъждът отново да се усили.
— Ще спя в стаята, където живееше Стела.
— Не е нужно да оставаш тук.
— Така и двамата ще бъдем по-спокойни.
Хейли наистина се почувства по-добре. Но мисълта, че той спи през няколко врати, не бе предпоставка за спокоен сън. Неизбежно бе да си представи колко лесно би било да се промъкне при него на пръсти и да се пъхне в леглото му.
Не се и съмняваше, че тогава и двамата биха заспали доста по-спокойно.
Ужасно бе да се старае да бъде отговорна и зряла.
И още по-ужасно бе да осъзнае, че държи на него повече, отколкото би й се искало. „Това е добър знак“, каза си тя, докато се въртеше в леглото. Означаваше, че не е леко момиче, което би легнало с някого само защото изглежда секси.
Естествено някои хора биха си помислили друго заради дъщеричката й, но нямаше да бъдат прави. Тя бе държала на бащата на Лили, бе го харесвала. Може би постъпи безразсъдно, когато забременя, но тя искаше детето. Не от самото начало, признаваше си тя, но след паниката и самосъжалението, гнева и отрицанието, реши, че го иска. Никога в живота си не бе желала нещо толкова силно.
Нейното прекрасно бебе.
Не получи нищо от бащата. Безволев и себичен, той се възползва от скръбта й, за да задоволи своите желания. Но тя не постъпи като глупачка. Най-разумно бе да не му каже, да замине и да задържи детето само за себе си. Завинаги.
Но би могла да получи нещо повече. Бе мислила напълно погрешно за положението си. Защо бе нужно да работи? Да робува на тези хора срещу подслон в огромната им къща? Би могла да има всичко на света. Детето й можеше да има всичко.
Той я желаеше. А тя щеше да използва своя коз по най-добрия начин. О, да, кой по-добре от нея знаеше как да върти един мъж на пръста си? Щеше да го накара да пълзи на колене пред нея и да успее да го впримчи.
Харпър Хаус щеше да принадлежи на нея и на детето й.
Най-сетне.
