— Не е в това причината!
— Ако нещата стояха така, не бих настоявал пред жена, която не ме желае. Твърде горд съм за това, а и така съм възпитан. — Харпър пристъпи към нея. — Поради същите причини не напускам бойното поле и не позволявам някой друг да ме защитава, ако стане напечено. Дори не си помисляй да заставаш на пътя ми, Хейли, само за да ме предпазиш от нея!
Хейли скръсти ръце.
— Казваш, че не би настоявал, а в момента правиш точно това.
— Желая те, откакто пристигна тук, от първия миг, в който те видях.
Ръцете й безпомощно се отпуснаха.
— Не е вярно.
— Щом те зърнах, сякаш бях заслепен от светлина, която ме прониза. — Взирайки се в очите й, Харпър притисна длан към сърцето си. — Започнах да страдам, едва говорех…
— О, господи! Престани!
Устните му трепнаха, очите му се изпълниха с топлота.
— Тогава ще извърша поредната глупост.
Протегна ръце и я притегли към себе си.
— Харпър, наистина не бива…
Беше едно-единствено движение и тя щеше да си го спомни, когато отново дойдеше на себе си. Изведнъж се озоваха плътно притиснати един към друг. Тялото му следваше всяка извивка на нейното и общата им тръпка завладя сърцето й. Хейли простена…
Устните му леко се разтвориха миг преди да се впият в нейните. Сладостната им топлина напомняше за разтопена захар. Целувката бе бавно, неустоимо опиянение, което замъгляваше сетивата й, докато ръцете му я обгръщаха леко и плавно. Ласки на мъж, който е достатъчно самоуверен, за да не бърза, сигурен, че разполага с цялото време на света…
Горещите му устни се плъзгаха по нейните като закачливи пламъчета.
Сякаш постепенно, умело я разтапяше и завладяваше тялото, волята, сърцето и ума й, докато не й остана друг избор, освен да се предаде.
Тя издаде безпомощен стон, когато попадна в плен на възбудата. Пръстите й, впити в раменете му, се отпуснаха.
Той леко се отдръпна назад, взирайки се в премрежените й очи.
— Хейли, това не е отговор на жена, която е безразлична.
Тя успя отново да сложи ръка на рамото му.
— Не беше честно.
— Защо?
— Тези устни… — Погледът й неволно се спря на тях. — Трябва да поискаш разрешение, за да целуваш така.
— Кой казва, че нямам?
— Е, в такъв случай ще го направиш ли отново?
— Със сигурност.
При следващия порив на вятъра, който нахлу през вратата, устните му разпалиха в нея безброй малки пожари. Те обхванаха всички части на тялото й, сякаш за да я разтопят напълно.
— Харпър. — Изрече името му с треперещи устни, едва отлепяйки ги за миг от неговите. — Наистина трябва да спрем! Е, все някога…
— По-добре по-късно, да кажем, след седмица.
Хейли не можа да сдържи смеха си, но той прозвуча колебливо и завърши като въздишка, щом устните му се плъзнаха към шията й.
— Всичко това е страхотно… Но наистина смятам, че трябва да почакаме. Поне до… — Инстинктивно наклони глава назад, когато безмилостните му устни достигнаха до друго вълшебно място.
Хейли извърна глава, натежалите й клепачи изведнъж се повдигнаха и тя отвори широко очи:
— Харпър!
Когато се раздвижи в ръцете му, той я притисна по-силно.
— Какво, нали все още не е изминала една седмица?
— Спри, за бога, погледни!
На прага стоеше Амелия, а бурята бушуваше зад гърба й. През силуета й Хейли виждаше разлюлените от вятъра дървета и сиво-сините облаци в небето, подобни на огромни изранени юмруци.
Косите й бяха разрошени и сплъстени. Бялата й нощница бе изпоцапана с кал, която се стичаше по окървавените й боси крака. В едната си ръка държеше дълго извито острие, а в другата — въже. Лицето й бе разкривено от безумна ярост.
— Виждаш я, нали?
Хейли потръпна от студ и страх.
— Да, виждам я. — Харпър застана спокойно пред нея.
— Трябва да го приемеш — каза той на Амелия. — Ти си мъртва, а ние сме живи.
Ударът бе така силен, че го издигна във въздуха и го тласна с гръб към стената. Усещаше вкус на кръв дори когато успя отново да стъпи на крака.
— Престани, престани! — крещеше Хейли.
Ужасът я накара да се втурне към нея през вледеняващия вятър.
— Той е твой праправнук. Твоя кръв. Пяла си му приспивни песни, когато е бил дете. Не можеш да го нараниш сега.
Продължи напред, макар и да нямаше ясна представа какво ще направи, когато стигне до Амелия. Преди Харпър да я издърпа назад, нов порив на вятъра я повали на пода. Стори й се, че дочу нечий вик — на ярост или скръб. Но звучеше само тътенът на бурята.
— Полудяла ли си?
Харпър коленичи до нея, за да й помогне да се надигне.
— От устата ти тече кръв! — извика ужасено Хейли.
Той я изтри с ръка.
— Отиде си. Засега… Господи, Харпър, та тя имаше нож!
— Държеше сърп. Да, това е нещо ново.
— Не е възможно да е истински, нали? Тя не е материална, така че и нещата, които държи, не са, нали? Мислиш ли, че би могла да ни накълца с него?
— Не, успокой се!
Но Харпър се запита дали Амелия не е способна да накара човек да изживее агонията на подобна насилствена смърт. Или да се нарани, докато се самозащитава.
Хейли седеше на пода и дишаше учестено. Беше загледана навън през отворените врати.
— Когато пристигнах бременна тук, призракът понякога идваше в стаята ми. Вярно, беше малко страшничко, но ми носеше и утеха. Сякаш просто ме наглеждаше, за да се увери, че съм добре. Излъчваше някаква тъга. А сега е…
Скочи на крака и побягна, когато чу приспивната песен да звучи по бебефона. Тичаше като обезумяла, но Харпър я изпревари и стигна до вратата на Лили преди нея. Успя да протегне ръка и да препречи пътя й.
— Всичко е наред. Да не я будим.
Лили спеше в креватчето си, сгушена под одеялцето, с плюшената си играчка. Седнала на люлеещия се стол, Амелия пееше. Бе облечена в сивата рокля, с коси, навити на масури, и със спокоен, благ израз на лицето.
— Толкова е студено! — прошепна уплашено Хейли.
— Лили не усеща студа. И аз никога не съм го усещал като дете. Не знам защо.
Амелия извърна глава към тях. На лицето й се изписа мъка, но тя продължи да пее тихо и ласкаво. Постепенно погледът й се спря на Харпър.
Когато песента свърши, образът й избледня:
— Пееше за теб — каза Хейли. — Може би си спомни кой си и съжалява. Какво ли е да прекараш сто
