Обаче един ден отидохме в града и аз видях светлините, тълпите от хора, сградите. Все едно пред мен се отвори вълшебен калейдоскоп и ми показа цяло море от цветове и звуци. По-късно винаги се връщахме тук и се чувствахме прекрасно.
Прозя се с половин уста и се облегна на възглавниците.
— Ала аз винаги исках да се върна там, при шума на големия град. Тук никога нищо не се променя. Донякъде това е чудесно, защото винаги можеш да разчиташ, че ще намериш гората такава, каквато си я оставил. Действа успокояващо. А в града винаги се случва нещо ново. Сигурно обичам прогреса.
— Но нали сега си тук?
— В известен смисъл това е вид самонаказание.
— За какво се наказваш?
Тя вдигна рамене.
— Дълга история. А ти? Да не си някое градско момче, което мечтае за селска идилия?
Той нарочно отклони поглед към прозореца.
— Не.
Съни се засмя и дружелюбно го потупа по ръката.
— И ето, че се озовахме тук, двама градски жители, заклещени от лошото време в дивата пустош на Северозапада. Искаш ли да поиграем на карти? Настроението му веднага се подобри.
— Покер?
— Добре.
Станаха едновременно и неволно се докоснаха. Джейкъб машинално я хвана за ръката и я задържа в своята. Беше напрегнат. Тя също. Нямаше как да се избегне. Неволно посегна с другата си ръка към лицето й. Днес Съни с нищо не бе го предизвикала. Нямаше и следа от козметика. Устните й, пълни, леко нацупена, вълнуващи, бяха естествено розови. С усилие отмести поглед от тях и я погледна в очите.
— Много си хубава, Сънбийм.
Заболя я, докато си поемаше дъх. Боеше се да помръдне.
— Казах ти да не ме наричаш така.
— Името много ти отива. Винаги съм мислил, че красотата е удачно съчетание на гени или постижение на пластичната хирургия. Ти ме озадачаваш.
— Ти си странен човек, Хорнблоуър.
Той тихо се засмя.
— Не можеш да си представиш колко си права, тъй като не ме познаваш достатъчно. — Направи крачка назад. — Хайде да започваме с покера.
— Чудесна идея. — Тя въздъхна от облекчение и извади от чекмеджето тесте карти. Ако имаше възможност да остане за малко сама, сигурно щеше да открие с какво този човек успяваше да предизвика токови удари в тялото й. — Покер на светлината на огъня. — Седна на пода и обясни. — Ето това се казва романтика.
Джейкъб се настани отсреща.
— Така ли?
— Приготви се да ти съдера кожата. — Ала спечели той. Печелеше всеки път с убийствена последователност, докато накрая Съни не го изгледа с присвити очи. Поради липса на друга възможност, играеха на бисквити и неговата купчина от шоколадови чипове непрекъснато растеше. — Ако ги изядеш, ще заприличаш на истинско прасе.
Той само се усмихна и я успокои.
— Не се притеснявай. Имам прекрасна обмяна.
— Ами, въобразяваш си. — Но си помисли, че с това тяло сигурно казваше истината. — Две двойки от дами и четворки.
— М-м-м. — Джейкъб си свали картите. — Фул. Десетки върху петици.
— Оле-ле… — Тя мрачно се усмихна, когато той прибра следващите бисквити. — Виж, не че ти завиждам, ама ти спечели десет от дванайсет ръце.
— Изглежда тази вечер имам късмет.
— Или нещо друго.
Джейкъб само я изгледа неразбиращо.
Покерът също е наука като физиката. Съни грабна една бисквитка.
— Просто раздавай, Хорнблоуър.
— Да не си решила да изядеш предпоследния си шанс?
Тя отчаяно върна бисквитката при останалите залози.
— Побърквам се, ако не хапна нещо вкусно няколко пъти на ден.
— От това ли идват всичките ти проблеми?
— По душа аз съм много приятен човек.
— Не бих казал — засмя се той, докато разбъркваше картите, — което изобщо не ми пречи да те харесвам.
— Много съм добра — упорито повтори Съни, като се постара да запази хладнокръвен израз. Забеляза в ръката си две аса. — Можеш да попиташ когото си искаш, освен последните ми двама началници. Залагам още две.
Джейкъб я притисна, като добави още две бисквитки към залозите. Много беше сладка в момента, бдителна, ала дружелюбна, спокойна, но готова незабавно да нанесе удар, ако забележи и най-малкото нарушение на правилата. Светлината на огъня рисуваше причудливи рисунки върху прекрасните й скули. Той се сепна и провери какво имаше в ръката си. Сега бе най-подходящият момент да я разпита повече.
— С какво се занимаваше, преди да дойдеш в хижата и да решиш, че искаш да станеш юрист?
Тя направи отегчена физиономия и взе три карти.
— Продавах бельо. По-точно, дамско бельо. — Погледна го, очаквайки да види на лицето му изписано презрение. Не забеляза нищо подобно и се успокои. — Имам цяло чекмедже с разни красоти, купени с намаление.
— О, така ли? — Неочаквано бе приятно впечатлен.
— Аха. — Съни с радост установи, че бе изтеглила още едно асо, ала не се издаде. — Проблемът беше, че шефът искаше само да прибирам парите на хората, красиво да опаковам покупката и да си държа устата затворена. Дори когато клиентката прави очебийна грешка.
Джейкъб опита да си представи как тя си държи устата затворена. Не можа.
— Например?
— Например, когато някоя приятна закръглена дама на средна възраст реши да се напъха в модел „Веселата вдовица“, осми размер. Залагам три.
— И две отгоре. И какво се случи?
— Ами, отворих си устата, за да направя учтива забележка на дамата. Преди да се усетя, получих здрав шут по задника.
— Сигурно не си й останала длъжна.
Съни се изкикоти и вдигна още с две.
— Не, теглиха ми шута в преносен смисъл, просто ме изхвърлиха от работа. — И тъй като той гледаше все така неразбиращо, поясни: — Уведомиха ме, че повече не се нуждаят от услугите ми.
— О, прекратиха ти договора.
— Точно така. — Използваният от него термин идеално описваше цялата несправедливост на ситуацията. — Кой би търпял такъв гаден шеф?
— Определено не и ти.
Тогава тя се усмихна лъчезарно.
— Мерси. Три аса, моето момче. Добре ги разгледай и можеш да си поплачеш на рамото ми.
— Кент флош — обяви на свой ред Джейкъб и Съни пребледня от мъка, когато той сложи още бисквитки в купчината пред себе си. — Не си достатъчно търпелива, за да работиш за друг човек.
— И други са ми казвали същото — промърмори тя. — И то неведнъж. — Бяха й останали само пет бисквитки. Отдавна не бе имала толкова лош късмет.
— Или трябва да се научиш да се приспособяваш, или да се отучиш да ядеш. Налага се да приема
