толкова любезна с него.
Отне му доста време, докато схване смешния и архаичен механизъм на душа. И все пак тя се оказа права. След като се изми, почувства се значително по-добре. Използва ултразвуковата самобръсначка и пое обичайната доза флуоратин за зъбите. После любопитно надникна в бялото шкафче над мивката.
Оказа се истинска съкровищница за един учен. Лосиони, кремове, пудри. Погледна самобръсначката и потрепери от ужас. Ала четката за зъби направо го разсмя. Видя малки пухчета, които се оказаха от памук, тънки четчици и кутийка с отделения, в които имаше цветна компактна пудра. Забеляза и някакъв крем с екзотично име. Отвори капачката и го помириса. Имаше усещането, че Съни влезе в тясната, пълна с пара баня. Бързо го остави на полицата.
Имаше и различни хапчета. Прочете внимателно упътванията и откри, че се използват за главоболие, болки в кръста, при хрема, настинка и така нататък. Но на една плоска пластмасова кутийка нищо не пишеше. Половината хапчета липсваха и той прецени, че тя ги пие редовно. Това го разтревожи. Дано не е болна. Остави кутийката на мястото й и реши тактично да я подпита от какво се оплаква.
Още на стълбището усети вкусна миризма. Каквото и да бе приготвила от замразеното месо, ухаеше божествено. Същото се отнасяше е за уханието на кафе. Нито един парфюм не би могъл да мирише толкова хубаво. Съни му подаде чашката веднага щом го видя да влиза.
— Мерси.
— Няма защо. Зная как се чувства човек, току-що станал от сън. — Отпи и я изгледа с окото на опитен медик над ръба на чашата. Очите й бяха ясни, цветът на кожата — свеж. Изглеждаше здрава. Всъщност дори не познаваше човек в по-добро здраве от нея. Нито по-съблазнителен. — Като ме гледаш така, започвам да се чувствам като микроб под микроскоп.
— Извинявай. Исках само да те попитам как си.
— Здравата премръзнала и гладна като вълк, ала общо взето добре. — Наклони глава и го погледна с интерес. — А ти как си?
— Чудесно. Малко ме болеше глава — излъга той, внезапно осенен как да я подпита деликатно за проблема й, — и взех от твоите хапчета.
— Хубаво.
— От онези в малката синя кутийка без надпис.
Очите й се разшириха от смайване, след това станаха кръгли и накрая се изпълниха със смях.
— Не вярвам да ти помогнат особено.
— А ти имаш ли нужда от тях?
Този път тя затвори очи и поклати глава.
— Боже, и това ми било учен. Да, имам. По-добре да взема предпазни мерки, отколкото носле да съжалявам, нали?
Окончателно объркан, Джейкъб само кимна.
— Да.
— Тогава, хайде да закусваме. — Сложи чиниите, а върху тях — разрязани наполовина хлебчета. Заля ги с обилно напоеното със сос месо, а отстрани сложи от картофките. Закуската беше готова.
Той забеляза, че Съни на няколко пъти сипа върху своите картофки бели кристалчета от шишенце с дупки. Джейкъб също изтръска малко върху своите с експериментална цел. Оказа се сол. И то истинска. Имаше чудесен вкус, но той се въздържа от изкушението да си сложи още. Разтревожи се за нейното кръвно налягане. О, само да можеше да я подложи на пълни медицински изследвания в лабораторията на кораба.
Тя проговори отново чак когато бе преполовила храната.
— Е, смятам, че сме спасени от гладна смърт.
Джейкъб не разбра точно какво яде, ала тя отново се оказа права. Беше адски вкусно.
— Снегът спря.
— Аха, и аз забелязах. Слушай, никак не ми е приятно да го призная, но се радвам, че беше тук. През последните два дни нямаше да ми е приятно да съм сама.
— Защо? Чудесно се справяш.
— Друго си е, когато има с кого да се скараш. Не съм те питала, но… Смяташ ли да останеш, докато се върнат Кал и Либи? Може да се наложи да чакаш няколко седмици.
— Дойдох специално, за да видя Кал. Ще го изчакам.
Съни кимна. Би предпочела да не изпитва облекчение. Започваше да привиква към неговото присъствие.
— Дано твоето служебно положение ти позволява да отсъстваш от работа, колкото си поискаш.
— Може да се каже, че това, с което наистина разполагам, е време. А ти докога смяташ да останеш?
— Още не съм решила. Няма да успея да се запиша за този семестър. Мисля да кандидатствам в колеж на Източното крайбрежие. Малко промяна. — Отправи му бърза и колеблива усмивка. — Как мислиш, дали Филаделфия ще ми хареса?
— О, да. — Чудеше се как да й опише града на достъпен език. — Много е красива. Има добре запазена историческа част.
— Да, вярно. Камбаната на свободата, Бен Франклин и така нататък.
— Някои неща остават вечни, независимо, че всичко останало се променя. — За пръв път се замисли за това. — Има много паркове — сенчести, с много зеленина. През лятото там е пълно с деца и студенти. Уличното движение е слабо, ала това е част от красотата на Филаделфия. От покривите на някои сгради се вижда целият град, старите и новите квартали.
— Изглежда ти е домъчняло за дома.
— Да. И то повече, отколкото предполагах. — Въпреки това гледаше и виждаше само нея. — Много бих искал да ти го покажа.
— И аз. Искаш ли да предложим на Кал и Либи да се качим на самолета и да заминем при вашите? Ще направим истинско семейно събиране. — Забеляза как се промени изразът му и инстинктивно протегна ръка към неговата. — Нещо лошо ли казах?
— Не.
— Но му се сърдиш — тихо забеляза Съни.
— Това е нещо лично, само между нас двамата.
Ала тя не се отказваше лесно. Вече не го мислеше за ръмжащ и избухлив идиот, както в началото. Изглеждаше й по-скоро притеснен и объркан. Но ако имаше нещо, по което двете с Либи си приличаха като две капки вода, това бе, че никога не обръщаха гръб на заблуден човек.
— Джей Ти, не е справедливо да се сърдиш на Кал, само защото се е влюбил, оженил се е и се е преместил да живее в Орегон.
— Не е толкова просто.
— Напротив. — Този път Съни твърдо си бе обещала да не губи самообладание и да не избухва. — И двамата са възрастни и зрели хора, които носят отговорност за постъпките си. Освен това се чувстват добре заедно. — Отново забеляза в очите му онзи мълчалив и поставящ диагноза поглед, който я вбесяваше. — Повярвай ми, виждала съм ги как се гледат. За разлика от теб.
— Така е — кимна той. — Не съм ги виждал.
— За това никой не ти е виновен, обаче… — Усети, че отново се ядосва, стисна зъби и продължи по- спокойно. — Опитвам се да ти обясня, че не съм познавала Кал, преди да стане част от нашето семейството, ала познавам, когато някой е щастлив. А той определено е щастлив. А що се отнася до Либи, Кал й даде нещо много важно. Преди тя беше толкова срамежлива, никак не бе трудно да я избуташ на заден план. А откакто е с Кал, направо свети от щастие. Сигурно не е лесно да приемеш, че Либи е най-хубавото нещо в живота на брат ти, но трябва да го приемеш.
— Нямам нищо против сестра ти. — Дори да имаше, засега нямаше да го споменава. — Ала смятам сериозно да поговоря с Кал за поведението му.
— Инатиш се като магаре на мост.
Джейкъб се замисли върху израза и реши, че е много сполучлив.
— Да. — Усмихна се, наслаждавайки се на меката като коприна уста и гордо вдигната брадичка срещу
