себе си. — Това се отнася и за двама ни.
— Аз поне не тичам насам-натам из страната, за да си пъхам носа в личния живот на хората.
— Освен в личния живот на приятно закръглени дами, които възнамеряват да се изтезават с модела… Как му беше името? „Веселата вдовица“.
— Това е друго. — Съни изсумтя презрително и отмести чинията си. — Може да ти изглеждам прекалено цинична, но дори аз вярвам в силата на любовта.
— Не съм казвал, че не вярвам в силата на любовта.
— О, така ли? — Устните й се присвиха презрително. Най-после го бе приклещила в ъгъла. — Тогава значи няма да се бъркаш на Кал и Либи, докато не се убедиш, че наистина се обичат?
— Ако е така, не бих могъл да им се меся, нали? Ала ако се окаже, че не се обичат — завъртя неопределено ръка, — тогава ще видим.
Тя стисна здраво пръстите си в юмруци, но не издържа и го сряза.
— Не забравяй, че още не е късно да те изгоня в гората, където със сигурност ще замръзнеш в спалния си чувал.
— Ала няма да го направиш. — Вдигна чашата с кафе за наздравица. — Защото под свирепата ти външност се крие нежно сърце.
— Това може и да се промени.
— Не, няма. По принцип хората трудно се променят. — Рязко се наведе и я хвана за ръката. Не обичаше мелодраматичните жестове, но в момента не можа да устои. — Съни, не искам сестра ти да страда. Нито ти.
— Обаче си готов да ни нараниш, ако се изпречим на пътя ти.
— Да. — Замислено обърна дланта й нагоре. Беше тясна и удивително нежна за жена с толкова добро дясно кроше. — Ти обичаш семейството си. Аз също обичам моето. Родителите ми… Опитват се да приемат решението на Кал, ала никак не им е лесно. Никак.
— Достатъчно е да дойдат да го видят и ще го приемат.
— Не е така. Не мога да ти обясня. — Отмести поглед от съединените им ръце към очите й. — Много бих искал, но не мога. Дори не мога да го опиша с думи.
— Да нямаш неприятности със закона? — бързо попита тя.
— Моля?
— Да не те търсят от полицията или от ФБР? — повтори Съни и здраво стисна пръстите му.
Заинтригуван, той отпусна ръката си в нейната. Очите й бяха загрижени и пълни със съчувствие. Към него. Беше искрено трогнат.
— Какво те кара да мислиш така?
— Начинът, по който се появи… Вероятно и това, че досега не си идвал. Освен това се държиш някак… Не зная как да го обясня. Все едно, че си от друг свят.
— А може би наистина е така? — Отстрани може и да бе забавно, ала на него никак не му беше до смях. Ако не беше сигурен, че после ще съжалява за постъпката си, просто би я прегърнал за миг. — Нямам неприятности, Съни. Поне не такива, за каквито ти си мислиш.
— И не си бил — замисли се как по-деликатно да спомене подозренията си, — малко болен?
— Малко болен ли? — Изгледа я неразбиращо. Постепенно погледът му се проясни. — Мислиш си, че съм бил… — Този път не издържа и широко се усмихна. За обща изненада поднесе ръцете й към устните си. — Не, не съм бил малко болен, нито физически, нито в друг смисъл. Просто бях много зает. — Тя се опита да издърпа ръката си, но Джейкъб не я пусна. — Страхуваш ли се от мен?
Гордостта бе най-отличителната й черта.
— Откъде-накъде да се страхувам?
— Добър въпрос. Ала след като си мислила, че съм… — отново направи неопределен жест с ръка, — малко неуравновесен, защо ми позволи да остана? Дори ме нахрани.
Необичайната нежност в гласа му я накара да се почувства неудобно.
— Същото бих направила и за болно куче. Няма нищо странно.
— А според мен има. — Съни се изправи рязко и той я последва. — Сънбийм…
— Предупредих те, да не ме…
— Понякога просто се изкушавам да те наричам така. Благодаря ти.
Сега вече тя се почувства не само неудобно. Но и нервна.
— Няма защо.
— Не е така. — Палецът му нежно погали кокалчетата на пръстите й. — А ако ти бях казал, че имам неприятности, щеше ли да ми помогнеш?
Своенравно отметна глава назад.
— Не зная. Зависи.
— Струва ми се, че щеше да го направиш. — Взе ръцете й в своите и ги задържа така, докато Съни не притихна. — Милото отношение към човек, който се намира далече от дома, е нещо скъпоценно и не се среща толкова често. Никога няма да го забравя.
Тя не искаше да е толкова близо до него. Нито да попада под влиянието на чара му. Чувстваше се безпомощна, когато я гледаше с тази кротка нежност. А за нея нямаше нищо по-страшно от чувството на безпомощност.
— Прекрасно. — За да се пребори с обзелата я паника, бързо си освободи ръцете. — Можеш да ми се отблагодариш, като измиеш чиниите. А аз отивам да глътна малко чист въздух.
— Ще дойда с теб.
— Аз не…
— Нали каза, че не се страхуваш от мен.
— Вярно е. — Въздъхна измъчено. — Добре, ела щом искаш. — В момента, в който отвори вратата, дъхът й спря от студа. Вятърът бе утихнал и слънчевите лъчи започваха да си пробиват път през високите облаци, ала въздухът беше леден. Съни си каза, че поне щеше да проясни мислите й. Преди малко в кухнята, когато Джейкъб толкова напрегнато се взираше в очите й, за миг се бе почувствала като… Не знаеше като какво. И не искаше да знае. Беше доволна, че беше навън, въпреки че снегът й стигаше до коленете. Още един час на затворено и щеше да се побърка. А може би точно това я бе сполетяло, докато бе затворена в хижата заедно с него. Моментна лудост. — Много е диво, нали? — Застанала в задния двор, тя с възхищение гледаше към просторната бяла пустош. Затихващият вятър премина за последно през върховете на дърветата и на земята се посипа пухкав сняг. — Винаги най-много съм обичала зимата. Защото само тогава можеш да останеш напълно сам. Забравих храната за птичките. Чакай малко.
Обърна се и започна да си пробива път през снега. Той си помисли, че се движи грациозно като балерина. Осъзна, че би могъл да я наблюдава с часове и това го разтревожи. Съни се върна след малко, прегърнала огромен чувал от юта.
— Какво правиш?
— Ще оставя храна на птичките. — Беше останала без дъх, но не спря да си почине. — През това време на годината имат нужда от помощ, за да оцелеят.
Джейкъб поклати глава.
— Нека ти помогна.
— Няма нужда. Аз съм силна.
— Зная. Все пак, дай ми чувала. — Взе го от нея и започна да го влачи по снега. С всеки метър той събираше сняг и ставаше все по-тежък. — Нали уж не беше голяма почитателка на природата.
— Да, ала не мога да ги оставя да умрат от глад. — Освен това беше обещала на Либи.
Джейкъб премести чувала с още един метър.
— Не може ли просто да го изсипем?
— Когато започнеш нещо…
— Прави го както трябва. Да, чувал съм тази поговорка.
Спряха до едно дърво и тя стъпи на пън, който едва се подаваше под снега и започна да пълни със семена къщичка за птици от дърво и стъкло.
— Готово. — Изтръска последните семенца от ръцете си. — Искаш ли на връщане аз да го нося?
— Остави на мен. Само не разбирам откъде-накъде една самоуважаваща се птичка ще дойде да търси