Времената се менят

— Хъм?

Нежно го захапа за ухото.

— Джейкъб? Любими? — Той издаде още един нечленоразделен звук и я сграбчи за гърдите. Тя иронично повдигна вежди. Заради това движение бе изгубила още няколко скъпоценни сантиметра пространство. — Миличък? — продължи разтревожена, че всеки момент запасът й от нежни думи ще секне. — Събуди се, сладурче. Искам да направя нещо… — Леко и съблазнително докосна с устни рамото му. — Нещо, от което имам голяма нужда.

Устните му се извиха в усмивка и тогава… Съни го ухапа. Много силно.

— Оу! — Очите му бързо се отвориха. В погледа му се четеше едновременно гняв, болка и учудване. — Какво беше това, по дяволите?

— Искам си моята половина от леглото. — Доволна, тя се отпусна на възглавницата, която Джейкъб току-що бе освободил. Погледна го косо и със задоволство забеляза мрачния му израз. — Някой да ти е казвал, че спиш като пън? И че крадеш одеялата на хората? — Издърпа освободената завивка и се уви с нея.

— Ти си първата, която се оплаква.

Съни само се усмихна. Беше готова да се обзаложи, че бе и последната. Той се намръщи и разтърка ухапаното място. Под очите й имаше сенки. Изглеждаше толкова уязвима. Ала лекото туптене в рамото му напомни, че беше всичко друго, но не и безпомощна.

В това деликатно тяло кипеше цял вулкан от енергия. Всички резервоари на страстта, въпреки маратона, който бяха устроили, все още бяха пълни. Беше го отвела на места, за чието съществуване досега не бе подозирал. Места, в които копнееше да се завърне. Тя бе ненаситна, но и невероятно щедра. С готовност откликваше на всяко негово докосване. Същото беше вярно и за него — само един допир на ръката й и желанието го изгаряше отвътре.

Сега, на ярката светлина на утрото, Съни така се бе омотала в одеялата, че се подаваше само част от косата и лицето й. А Джейкъб отново я желаеше.

Какво да прави с нея? И за нея? Нямаше отговор.

Как ли щеше да реагира, ако й кажеше истината? Пак щеше да реши, че е неуравновесен. А ако й докажеше, че е прав? Тогава заедно трябваше да се изправят пред факта, че каквото и да се бе случило между тях през последното завъртане на Земята около нейната ос, бе преходно. А той не бе готов за това.

Поне веднъж в живота си искаше да се потопи в самозаблуда. Да се преструва. В най-добрия случай разполагаха с няколко седмици. А кой по-добре от него знаеше, че времето прелита като миг? Затова реши да го използва пълноценно.

Ала как? Седна в леглото и разтри чело. Не беше честно спрямо нея. И изключително несправедливо, особено след като инстинктът му подсказваше, че ставаше въпрос за нейните чувства. Ако сега нищо не й кажеше, щеше да я заболи, когато всичко свършеше. А ако й кажеше, щеше да я заболи, преди да бе започнало. Може би това бе за предпочитане.

— Отиваш ли някъде? — попита го небрежно. Спомни си кога за последен път му беше задала същия въпрос и докъде бяха стигнали след това. Сега трябваше да измисли начин как да й обясни колко далече заминава. Тя беше интелигентна. Беше достатъчно само да изложи фактите.

— Съни.

— Да? — Прокара ръка през ръката му. Реши, че бе постъпила отвратително, стана и целуна ухапаното място.

— Може би не биваше да стигаме дотук. — Усмивката й угасна и Джейкъб разбра, че бе започнал зле.

— Да, разбирам.

— Не, не разбираш. — Ядосан на себе си, той я хвана, преди да се бе претърколила от леглото.

— Не се тревожи. — Говореше с хладен тон. — Когато непрекъснато те уволняват, свикваш с мисълта да бъдеш отхвърляна. Ако съжаляваш за това, което се случи…

— Не съжалявам. — Не й позволи да довърши изречението, като здраво я разтърси.

Очите й, в които до преди малко имаше само остра болка, се замъглиха.

— Никога повече не го прави.

— Не съжалявам за нищо — повтори Джейкъб, като се стараеше да говори спокойно. — Би трябвало, но изобщо не съжалявам. Още повече, че мога да мисля само как отново да правя любов с тебе.

Тя издуха косата от очите си и си обеща да запази самообладание.

— Не зная какво искаш да кажеш.

— Нито пък аз. — Пусна я и зарови пръсти в косата си.

— За мен е много важно — неочаквано призна той. Не искаше да каже точно това, ала беше самата истина. — Това, което се случи между нас, беше много важно за мен. Не очаквах да стане така, но е факт.

Ледът, в който съзнателно бе обвила сърцето си, малко се разтопи.

— Да не си разстроен от това, че беше повече от секс?

— Разстроен съм, защото беше много повече от секс. — Почувства се като истински страхливец, защото не й каза веднага, че всичко щеше да свърши много по-рано, отколкото всеки от тях би могъл да приеме. — И не зная какво да правя.

В първия момент Съни нищо не каза. Разбра, че бе ядосан на себе си. И не по-малко от нея объркан и смутен от това, което се бе случило, не, по-скоро експлодирало между двамата.

— Защо не изчакаме, докато му дойде времето?

Погледна я изненадано. Как му се искаше да повярва, че всичко бе толкова лесно и просто.

— А когато дойде време да си тръгна?

Ледът определено се бе разтопил, защото тя усети първата пронизваща болка в сърцето си.

— Тогава ще му мислим. — Внимателно подбираше думите си. — Джейкъб, и двамата не искаме да се обвързваме. Ала то се случи. И не искам от нищо да се отказвам.

— Сигурна ли си?

Вдигна ръка и го погали по бузата.

— Да. — Уплашена да не каже нещо излишно, Съни се сгуши под завивките. — Е, след като се разбрахме по този въпрос, твой ред е да приготвиш закуската. Извикай ме, когато свършиш.

Той премълча. Ако трябваше да избира дали да каже прекалено много, или прекалено малко, предпочиташе второто. Стана, навлече си дрехите и излезе от стаята.

Останала сама, тя зарови глава във възглавницата, която още пазеше неговата миризма. Въздъхна нещастно и се отпусна, за да си почине тялото й. Беше излъгала. Всеки път, когато я уволняваха от работа, изпитваше остра болка, беше нещастна и изпълнена с отвращение към себе си. А ако Джейкъб я отхвърлеше, щеше да е много по-лошо от това, да остане без работа.

Размърда се на възглавницата и се загледа в оскъдната слънчева светлина, която проникваше през прозореца. Какво щеше да прави, ако той поставеше край на връзката им? Щеше да го преодолее. Беше длъжна да вярва в това. Но знаеше, че нямаше да може да се възстанови, докато бе жива.

Затова не трябваше да допуска да я изостави.

Важното беше да не избързва. Съни знаеше, че изисква прекалено много от хората около себе си. Прекалено много обич, внимание, търпение и доверие. Ала този път щеше да е различно. Тя щеше да бъде търпелива. И да му вярва.

Знаеше, че бе също толкова объркан като нея. Нормално, като се имаше предвид скоростта и силата, с която бе започнала тяхната връзка. След като бяха стигнали дотук за толкова кратко време, какво ли щеше да се случи през следващите седмици?

Имаха нужда от време да се опознаят, да преодолеят търканията. Няма да стане с търканията, помисли си, вперила поглед в тавана. Затова ще ни е необходимо повече от един живот. Но на нея и така й харесваше.

Ала времето… То беше най-важното. Имаха нужда от време, за да свикнат с това, което се бе случило, и да приемат, че щеше да продължи и занапред.

Усмихна се. Самоувереността й се завърна. И ако се наложеше, беше готова да му го набие в дебелата