глава. Вече знаеше какво иска. Това беше основното. Искаше Джейкъб Т. Хорнблоуър. А ако след като той се видеше с Кал, събереше си оскъдния багаж и тръгнеше да се връща на Изток, Съни просто щеше да замине с него.
Какво бяха няколко хиляди километра? Особено за влюбените?
О, не, Джейкъб нямаше да се отърве от нея без бой. Точно тук беше силата й. Щом тя го искаше, а Съни беше убедена, че е така, тогава той нямаше избор. Може би с повече късмет след петдесет или шестдесет години щеше да го пусне да си върви. Но междувременно щеше да му се наложи да се примири с нея.
— Съни! Прерових всичките ти тъпи кутии, но не мога да намеря кафето! — Тя се усмихна. Ах, сладкият глас на нейния любим прорязваше утринния въздух. Истинска музика за ушите, чуруликане на птички… — Чу ли какво казах? Не мога да намеря проклетото кафе!
Като рев на ранено магаре.
Безумно влюбена, Съни отметна купчината одеяла.
— Виж в шкафчето над печката, глупчо. Чакай, сега идвам.
ОСМА ГЛАВА
Още една седмица сред тишината на природата и Съни щеше да се побърка окончателно. Като нищо. Дори любовта не бе достатъчно спасение от тягостните часове на самота, прекъсвани само от случайните посещения на прегладняла птичка или монотонното „кап-кап-кап“ на топящия се на покрива сняг.
Може да съм родена в гората, мислеше си, но не съм длъжна цял живот да не излизам от нея.
Присъствието на Джейкъб определено беше голямо развлечение, при това вълнуващо. Ала дните минаваха и постепенно стана ясно, че неговите представи за добре прекарано време, както и нейните, съвсем не се покриваха с това, да си изолиран от света в дървена хижа сред снежната горска пустош. Това й подейства успокояващо, но не разреши проблема със скуката.
Двамата бяха намерили добър начин да си уплътняват времето. Като непрекъснато се караха. И в леглото, и извън него. Винаги, когато две неспокойни личности са затворени в тясно пространство, между тях прелитат искри. Ала умовете им бяха не по-малко неспокойни от телата и имаха нужда от стимулиране.
Съни компенсираше бездействието със здрав сън. Прецени, че докато спи, няма как да скучае. Свикна да си поспива по всяко време на деня. А той само я чакаше да заспи, за да се измъкне навън. Под навеса беше открил истинско съкровище — въздухомобила на Кал. С него много лесно се придвижваше до кораба, за да нанесе новите данни в главния компютър.
Непрекъснато си повтаряше, че не я лъже. Просто изпълняваше задачата, заради която бе дошъл в нейното време. А дори да я лъжеше, нямаше избор. Внушаваше си, че това, което тя не знае, нямаше как да я нарани. Поне засега.
Макар изнервен не по-малко от нея, Джейкъб установи, че непрекъснато се старае да съхранява спомени, образи, ситуации. Как Съни се събуждаше със сънени очи и капризна като дете. Как се смееше, докато слънцето грееше в косата й пред къщичката от сняг, която заедно бяха изградили под боровете. Как трептеше страстта под кожата й, когато се любеха пред огъня.
Всичко, свързано с нея, щеше много да му липсва. Всеки техен разговор, караница или спор. Всеки път, когато се връщаше в кораба, мислеше за това. Казваше си, че после просто ще продължи напред. А също и тя.
Съни бе написала няколко молби за кандидатстване в различни университети. Но лошото време не й позволяваше да стигне до Медфърд, за да ги изпрати по пощата. През повечето време четеше, губеше на покер от него, дори си извади скицника. Когато й омръзна да рисува сняг и борове, премина към скици на хижата. И накрая се зае с карикатури.
Джейкъб също много четеше, ала и той свикна да си Драска в бележника със стара химикалка, която изрови в едно чекмедже. Когато тя го питаше дали се подготвя за нов експеримент, Джейкъб само издаваше нечленоразделни звуци. А когато Съни продължаваше да настоява, просто я привличаше в скута си и я караше да забрави за излишното любопитство.
Още два пъти останаха без ток и се любеха всеки път, след като се скарат, а това означаваше често.
Но когато се усети, че бе започнала да оправя леглото поради липса на по-интересно занимание, тя разбра, че ако в най-скоро време не се заемат с нещо съществено, и двамата ще попаднат в лудницата.
Заряза леглото и хукна нагоре по стълбите.
— Джей Ти!
От скука той се опитваше да построи космическа станция от карти.
— Какво?
— Хайде да отидем с колата до Портланд. — Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху сложната конструкция. Напомняше му за купола на „Омега II“. — Джей Ти…
— Моля? — С нетрепващи пръсти добави още една карта.
— Изглежда съм закъсняла — промърмори Съни и седна откъм западната стена на космическия град. — Окончателно си се побъркал.
— Има ли още карти?
Тя въздъхна отчаяно.
— Не.
— Мислех да добавя и един мост.
— По-добре помисли дали да не се подложиш на електрошокова терапия.
— Или може би небесен пояс.
— Какво?
Усети се и млъкна, ала прибави още една карта.
— Нищо. Просто мислите ми блуждаят.
Съни изсумтя.
— Нищо чудно, при това състояние.
— Какво искаше да кажеш?
— Да се измъкнем за малко в Града на мечтите.
— А аз си мислех, че най-близкият град е Медфърд.
Тя отвори уста и отново я затвори.
— Понякога имам чувството, че идваш от друга планета.
— Планетата е същата — поправи я Джейкъб и забеляза, че част от покрива се клати. — Престани да ми дишаш върху картите.
— Джейкъб, би ли ми отделил малко от скъпоценното си време?
Чак тогава вдигна поглед и се усмихна.
— Когато се цупиш, устните ти са най-съблазнителни.
— Не се цупя. — Но усети, че бе прав, изсъска от яд и със замах събори сградата.
— Току-що причини смъртта на хиляди невинни.
— Извинявай. Исках да убия само един човек. — Отчаяно го сграбчи за пуловера. — Джей Ти, ако в най-скоро време не се измъкна от тази хижа, ще започна да се катеря по стените.
— А ще можеш ли?
— Почакай малко и сам ще се убедиш. — Наведе се и каза, като натъртваше на всяка дума: — Искам в Портланд. Искам хора, коли, ресторанти.
— Кога тръгваш?
Съни изпуфтя и отново се отпусна на мястото си.
— Изобщо не слушаш какво ти говоря.
— Напротив. Винаги те слушам най-внимателно. Кога тръгваш?
