— Преди седмица. Веднага. Ще се приготвя за десет минути.
Тя бързо скочи на крака. Той въздъхна нещастно, като погледна разрушената космическа станция, ала също се изправи.
— Ами снегът?
— От три дни не е валяло. Освен това нали имаме лендроувъра. Ако се доберем някак до шосе номер пет, смятай, че сме у дома.
При мисълта да се измъкне от хижата за малко да забрави за най-важното.
— А ако междувременно Кал се върне?
Съни направо танцуваше от нетърпение.
— Очаквам ги най-рано след две седмици. И нали живеят тук, няма да ни избягат. — Без да се замисля, стъпи върху картите му. — Джей Ти, помисли малко. Наистина ли искаш една зряла жена да се превърне пред очите ти в буйно побъркана?
— Защо не? — Хвана я за талията и я привлече към себе си. — Обичам, когато буйстваш.
— Тогава те чака голямо удоволствие.
— Отдавна съм готов. — Притисна я към пода.
Тя започна да се съпротивлява, но не за дълго.
— Заминавам — обяви, докато разкопчаваше трикотажната си пола.
— Добре.
— Говоря сериозно.
— Разбрах. — Вдигна памучната бяла блуза над главата й.
Съни сви рамене, ала не издържа и се усмихна. Бързо се предаде и му помогна да си свали пуловера.
— Ти също заминаваш.
— Веднага щом спреш да буйстваш — обеща той и притисна устни към нейните.
Тя хвърли пътната чанта на задната седалка на лендроувъра. Беше се забавила само колкото да си вземе четка за зъби, гребен, любимата си тениска, пижама и червило.
— Ако се наложи да спрем по пътя — обясни просто.
— Защо ще ни се налага?
— Не зная за колко време ще се измъкнем от планината. — Седна на шофьорското място. — След това остават само пет часа път. — Остават пет часа. Губеха по пет часа, за да стигнат от единия до другия край на щата. През последните дни почти беше забравил колко бяха различни нещата през двадесети век. Съни го гледаше с блеснали очи и весела усмивка. — Готов ли си?
— Да.
За малко да зяпне от изненада, когато забеляза как тя завъртя малко ключе и моторът се запали. Усещаше вибрациите през пода на колата. Само няколко дребни приспособления, помисли разсеяно, и дори това архаично возило ще се движи гладко и безшумно.
Джейкъб за малко да го сподели с нея, когато лендроувърът изрева и подскочи, като разпръскваше сняг във всички посоки.
— Всичко е наред!
— Сигурна ли си?
— Тази кола кара като танк — обяви щастливо Съни, докато се отдалечаваха с подскоци от хижата.
— Личи си. — Стегна се при мисълта колко беше нелепо да загуби живота си или някой крайник точно сега, когато бе осъществил пътуване със скоростта на светлината. — Надявам се, знаеш как се управлява това нещо.
— Естествено, че зная. Учила съм се да шофирам на джип. — Едва успяха да изпъплят нагоре по склона, където снегът се бе разтопил до състояние на гладка хлъзгава каша. Джейкъб прецени височината и широчината на дърветата, в които всеки момент можеха да се разбият. Помоли се мислено тя да намери начин да ги заобиколи. — Малко си позеленял — усмихна се Съни, докато се издигаха, а след това отново се спускаха, придвижвайки се хаотично, но сигурно напред. — За пръв път ли се качваш в роувър?
Помисли си за своя личен транспорт ЗВВ, земя-въздух-вода. Движеше се безшумно и бързо като комета.
— Като се замисля, май да.
— Тогава си подложен на сериозно изпитание. Лендроувърът се стовари тежко върху следващите камъни, скрити под снега.
— Вярно е.
Пробиваха си път през преспите. Той започна да се отпуска. По всичко личеше, че тя знае как да се оправя с тази машина. Независимо каква беше. След двайсетина минути климатикът прегря и започна тихо да бръмчи.
— Какво ще кажеш за малко музика?
Това вече бе истинска изненада.
— Добре — съгласи се предпазливо.
— Ти отговаряш.
— За какво?
— За музиката. — Съни внимателно насочи колата надолу по склона. — Пусни радиото.
Точно в този момент пред погледа му се изправи огромно дърво. Прецени, че при тази скорост и посока до удара оставаха не повече от трийсет секунди.
— Забравихме го в хижата.
— Имам предвид радиото в колата, Джей Ти. — Размина се с дървото на петнайсет, най-много на двайсет сантиметра. — Намери някоя приятна станция.
Тя пусна за секунда волана и посочи към таблото пред него. Той започна да го разглежда с присвити очи. Реши да си опита късмета и завъртя някакво копче.
— Работи по-добре, ако първо го включиш, а след това търсиш станция.
Изруга през зъби и натисна съседното копче. Веднага беше възнаграден с оглушителен взрив на поп- музика. Намали звука и се зае да намери по-подходяща станция. Отначало се спря на някаква инструментална мелодия, ала тъй като стържещият звук на цигулките предизвика изтръпване на зъбите му, реши да я смени. Но преди това погледна въпросително Съни.
— Ако това ти харесва, налага се да преразгледаме отношенията си.
Звукът ту се появяваше, ту изчезваше, докато местеше стрелката. Накрая си хареса мелодично рок парче, не много по-различно от тези, които пускаха през неговата епоха.
— Добър избор. — Тя се обърна и се усмихна. — Кой ти е любимият музикант?
— Моцарт — отвърна бързо, защото отчасти отговаряше на истината, а и защото знаеше, че бе безопасно да го спомене.
— Значи много ще си допаднете с майка ми. Когато бяхме малки, тя обичаше да тъче черги под звуците на неговия Концерт за кларинет в да минор. — Без да обръща внимание на силния звук на радиото, изтананика няколко такта. — Обичам го заради чистотата на звука, обясняваше ни тя. Мама винаги си е падала по чистите неща — без примеси, без консерванти.
— Как запазвахте храната без консерванти?
— И аз това се чудя. Какво е животът без консерванти?
— А татко обикновено превключвате на Боб Дилън. — Съни се засмя. Макар и да не си призна, ала се успокои, когато излязоха на първия почистен от снега участък. — Един от най-ранните ми спомени е как той плеви градината с коса до раменете, а от портативния грамофон се разнася продрания глас на Дилън. „Хей, където и да сте, елате да се хванем за ръце…“ Само по панталон клош — говоря за татко, не за Дилън — и герданче от мъниста. — Джейкъб се натъжи, като си представи собствения си баща, облечен в спретнати дрехи за работа в градината, синя риза и син панталон, косата му грижливо прибрана под кепе с козирка, как подрязва любимите си рози и спокойно слуша Брамс по уокмена си. Представи си и майка си, седнала под сенчесто дърво в някой мързелив неделен следобед, как чете роман, докато те двамата с Кал играят бейзбол и се карат. — Мисля, че ще ти хареса.
Унесен в спомените си, Джейкъб я погледна стреснато.
