— Хайде да се прибираме. Изглежда вече не обичам шумните тълпи, колкото преди.
Останаха в града цяла седмица и Съни успя да го заведе на кино, по магазините, в още клубове. Отдаваше смаяното изражение, което не напускаше лицето му, на факта, че досега не бе пътувал на Северозапад. Всеки път, когато излизаха, той се държеше така, като че за пръв път вижда подобни неща. Това й доставяше огромно удоволствие.
А когато оставаха сами и тя тръпнеше в ръцете му, разбра, че за нея нямаше значение къде се намира. Важното бе да са заедно. С всеки изминал миг се влюбваше в него все повече и повече. При това се чувстваше свободна и неописуемо щастлива.
За пръв път се замисли да прекара живота си с определен мъж. Представи си как заедно преминават през годините, не винаги доволни един от друг, но винаги задоволени. Често мислеше и за бъдещия си дом — не за бяла ограда, цветни лехи и двоен гараж, а за деца. Ясно си представяше как всички дружно се карат, шумно се сдобряват и непрекъснато се смеят.
Очакваше, че скоро ще започнат да си говорят за това. И да строят планове.
Джейкъб реши да си позволи тази седмица щастие. Какво бяха няколко дни за вечността. А за него означаваха толкова много. Записваше всичко, което бе възможно да се опише с думи, а останалото запечатваше в паметта си. Нищо не искаше да забрави, нито един прекаран миг.
Непрекъснато се притесняваше как да й обясни заминаването си, и то така, че най-малко да я заболи. Още повече го тревожеше мисълта как ще събере кураж да живее без нея.
Когато решиха да се върнат в хижата, той си каза, че това бе началото на края. Щом трябваше да свърши, а Джейкъб не виждаше алтернатива, нека поне свърши честно. Реши да й каже абсолютно всичко.
— Много се умълча — отбеляза Съни, когато завиха по черния път към къщата.
— Бях се замислил.
— Е, слава Богу, защото от пет часа не сме се карали. Започнах да се тревожа за здравето ти.
— Не искам да се караме.
— Сега вече наистина ме разтревожи. — Усещаше, че нещо се върти в главата му. Нещо, което караше дланите й да се потят върху волана. Ала нарочно продължи бодро. — След няколко минути ще се приберем. Надявам се, че веднъж да те затворя в хижата, да те накарам да цепиш дърва и да започна да те храня с консерви, бързо ще си възстановиш формата за заяждане.
— Съни, трябва да поговорим.
Тя навлажни устните си.
— Добре. — Цялата трепереше от нерви, когато спря колата. — Кога? Преди или след като свалим багажа?
— Сега. — Трябваше да го направи веднага. Взе я за ръката и произнесе първите думи, които му дойдоха на ум. — Толкова много те обичам.
Страхът, който се бе впил в стомаха й, леко я отпусна.
— Ако продължаваш в същия дух, никога няма да се скараме като хората. — Приближи лицето си към неговото и го целуна. В същия миг забеляза, че от комина излиза дим. — Джейкъб, там има някой.
— Моля?
— В къщата. — Входната врата се отвори. — Либи! — Засмя се, отвори предната врата и изскочи навън. — Либи, изкара ми акъла! — Джейкъб я наблюдаваше как прегръща слабичка тъмнокоса жена. — Колко си почерняла!
— На Бора-Бора винаги е слънчево. — Либи звучно разцелува сестра си по двете бузи. — Прибрахме се вчера и тъкмо решихме, че сме се разминали.
— Направих кратка екскурзия до големия свят, за да презаредя батериите.
Смехът на Либи бе весел и непринуден.
— И аз така казах на Кал. Всичките ти учебници са тук. — Внезапно сграбчи сестра си за ръцете. — О, Съни, колко се радвам, че си тук. С нетърпение искам да ти кажа, че… — Замълча, защото някакво движение привлече погледа й. Вдигна глава и видя Джейкъб, който тъкмо излизаше от лендроувъра. Очите им се срещнаха и щастливата й усмивка се стопи. Пръстите й здраво се вкопчиха в ръката на Съни.
— Какво има? О, да. — Съни се обърна и широко се усмихна. — Познай кой ни е на гости. Джейкъб, братът на Кал.
— Зная. — Либи имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне. Беше виждала снимката му, която Кал пазеше на кораба. Но това не беше снимка. Беше мъж от плът и кръв, който при това я гледаше сърдито. Докато се взираха мълчаливо един в друг, кръвта бавно се оттегли от лицето й.
Джейкъб веднага забеляза уплахата й. Нещо се раздвижи в сърцето му, ала той съзнателно го прогони. Не искаше да я разбира. Предпочиташе да гледа на нея като на досадна пречка, която не пуска брат му да се прибере у дома.
— Джей Ти? — Съни инстинктивно прегърна сестра си, за да я защити. Усети, че нещо става. И че само тя не бе в течение. — Либи, цялата трепериш. Не бива да стоиш на студа без палто. Ела да се стоплиш. — Хвърли поглед през рамо. — Предлагам всички да влезем вътре.
— Нищо ми няма. — Трепереща от ужас, Либи веднага отиде при огъня, за да стопли премръзналите си ръце. Но никаква топлина не можеше да стопли сърцето й. Реши да не го поглежда, докато не се успокои. Ала червейчето на страха продължаваше да измъчва съзнанието й. Знаеше, че един ден те щяха да дойдат да си го приберат. Но не очакваше да стане толкова скоро. Бяха им оставили толкова малко време.
Съни беше застанала между двамата. Виждаше се, че е объркана. Напрежението в стаята се усещаше също толкова ясно, колкото миризмата на изгорели дърва.
— Добре. — Тя премести поглед от Либи към каменното лице на Джейкъб, като се чудеше от кого да започне. — Няма ли някой да ми каже все пак какво става?
— Хей, Либи, ако се е върнала очарователната ти сестра, искам да й кажа, че…
— Бос и с разкопчана риза, Кал се появи откъм кухнята. Всички се извърнаха към него. Веселата му усмивка се смрази. Никой не помръдна от мястото си.
— Джей Ти… — Гласът му прозвуча като шепот, в който едновременно имаше и радост, и недоверие. — Джей Ти! — повтори по-високо. С радостен вик се втурна към брат си и здраво го прегърна. — О, Господи, Джейкъб, наистина си ти.
Либи ги наблюдаваше внимателно. Накрая сълзите замъглиха погледа й тя се извърна.
Съни цялата сияеше. Двамата братя се стискаха в мечешка прегръдка. Чувствата, които се изписаха на лицето на Джейкъб, й се сториха прекрасни.
— Не мога да повярвам — промълви Кал и се отдръпна от брат си, за да го разгледа по-добре. — Наистина си тук. Как успя?
Джейкъб остави ръцете си на раменете на Кал, тъй като не искаше да прекрати толкова скоро контакта с брат си.
— По същия начин като теб, само че с повече финес и удобства. Добре изглеждаш. — Тайно бе очаквал да го намери пребледнял и изтощен от трудния живот през двадесетото столетие. Вместо това видя един почернял, жизнен и очевидно много щастлив Кал.
— Ти също. — Усмихна се притеснено. — Как са мама, татко?
— Добре са.
Кал кимна. Беше се примирил с тази болка.
— Значи си получил съобщението ми. Не бях сигурен дали ще стигне до теб.
— Да, получихме го — мрачно потвърди Джейкъб.
— Сигурно вече си се запознал с Либи. — Мъката в очите му се стопи. Обърна се и протегна ръка на жена си. Тя не помръдна.
— Да, запознахме се. — Джейкъб наклони глава и зачака. Сега Либи беше на ход.
— Вие двамата сигурно искате да си поговорите. — С огромно усилие на волята успя да го произнесе, без гласът й да трепне.
— Либи… — Името й прозвуча като гальовен шепот, когато Кал тръгна към нея. Сложи ръка на бузата й
