качествения мек плат, но на задния джоб отново липсваше знака на моделиера. Всички дрехи бяха без етикети. И чисто нови. Тя бе готова да се закълне, че никога не бяха обличани. Остави купчината дрехи на пода и продължи да разглежда съдържанието на раницата. Извади стъклена епруветка с флуоресциращ етикет и пълна с някаква прозрачна течност. Имаше и високи маратонки от мека кожа. Няма прибори за бръснене и огледало, замислено отбеляза Съни. Не виждам дори четка за зъби. Само чисто нови дрехи и епруветка, в която като нищо можеше да има някаква дрога.
Ала най-много я озадачи последното откритие. В ъгъла забеляза електронно устройство, не по-голямо от дланта й. С кръгла форма и прикрепено с примка за раницата.
Отвори го и видя множество малки бутони. Когато докосна един от тях, цялата подскочи от изненада, тъй като чу гласа на Джейкъб.
Много ясен, неговият глас излизаше от кръглото метално нещо в ръката й. Доколкото успя да разбере, цитираше уравнения. Нито цифрите, нито термините й говореха нещо. Но самият факт, че излизаха от малкия диск, даде основание на фантазиите й да се развихрят.
Ясно. Той беше шпионин. И, естествено, работеше за врага. Независимо кой точно враг. А по поведението му се виждаше, че бе от неуравновесените шпиони. Липсата не въображение не бе сред слабите страни на Съни. Най-после бе разбрала за какво става дума.
Бил е заловен. Психотропните средства, които са използвали, за да изтръгнат от него информация, сериозно са увредили разсъдъка му. Кал го е прикривал, като е съчинил историята, че брат му е астрофизик, затънал в своите научни изследвания, който няма време за пътуване до Западното крайбрежие. А всъщност Джейкъб бе избягал от някоя психиатрия и сега се криеше
Тя започна да натиска копчетата подред, докато гласът не замлъкна. Трябваше да внимава как се държи с него. Независимо дали го харесваше, или не, все пак той беше член на семейството. И докато не се убедеше с абсолютна сигурност, че бе опасно луд, нищо нямаше да предприеме.
Глупак и досадник, повтори наум Джейкъб, докато гледаше към дима, който се виеше над дърветата. Не го притесняваше определението „досадник“. Както не се интересуваше, че го нарече „кретен“. Ала не можеше да се примири с „глупак“. Как можа онази кльоща, за която върхът на техниката беше двигателят с вътрешно горене, да го нарече „глупак“.
През нощта беше свършил доста полезни неща. Корабът беше добре замаскиран сред дърветата, записките му — в пълен ред. Включително и онази част, в която описваше мъчителната си среща със Сънбийм Стоун. Чак призори си спомни за раницата.
Нямаше да я забрави, ако тя не го беше вбесила. Не че имаше нещо ценно. Просто въпросът беше принципен. По природа Джейкъб не беше разсеян, въпреки че понякога не обръщаше внимание на дребните подробности, когато умът му беше зает със сериозни проблеми.
Дразнеше се, че непрекъснато мисли за нея. А точно това бе правил цяла нощ, докато се занимаваше с кораба. Беше адски досадно, като пъпка на гърба, която не можеш да стигнеш и да се почешеш. Как само се бе приготвила за бой с гордо вирната брадичка и напрегнато тяло. Спомни си усещането за тялото й, стегнато, предизвикателно, когато я бе притиснал на леглото. И как само светеше косата й, като злато или като слънчев лъч.
Окончателно се вбеси и разтърси глава, все едно че искаше да я отърси от мислите си в буквалния смисъл. Нямаше време за жени. Не че не ги харесваше, но всяко нещо с времето си. Първо работата, после удоволствието. Освен това, ако търсеше удоволствие, надали щеше да се насочи точно към Сънбийм Стоун.
Колкото повече разсъждаваше по въпроса къде и кога се намира, толкова повече се убеждаваше, че Кал трябваше да бъде вразумен и върнат у дома.
Джейкъб реши, че той най-вероятно е бил засегнат от някаква неизвестна космическа треска. Кал беше преживял силен стрес, а онази жена, както впрочем са правили много други жени в миналото, се беше възползвала от състоянието му. Достатъчно бе само да призове на помощ логиката на Кал, и той щеше да се оправи. Тогава двамата щяха да се качат на кораба и да се приберат у дома.
А междувременно Джейкъб щеше да изследва лично поне тази малка частица от Земята през двадесети век.
Стигна края на гората и спря. Днес бе още по-студено и той искрено съжали, че нямаше по-топли дрехи. Сиви облаци, натежали от сняг, скриха слънцето. На сумрачната светлина Съни пренасяше дърва от купчината на двора в къщата. С висок и много секси глас пееше старинна песен за един мъж, който заминал далече. Не усети стъпките му и продължи да си пее и да реди дърва върху свитата си ръка.
— Извинявай.
Подскочи от изненада и изпусна дървата, които се разпиляха по земята. Едно от тях я улучи по крака. Тя изруга и заподскача от болка.
— По дяволите! Какво ти става? — Хвана ударения си крак с ръце и се подпря на стената на къщата.
— Нищо. — Не издържа и се усмихна. — Стори ми се, че на теб ти стана нещо. Боли ли?
— Ами, напротив. Много дори е приятно. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се стовари един стокилограмов пън на крака. — Стисна зъби и замижа, докато предпазливо сваляше ботуша си. — Всъщност, откъде идваш?
— От Филаделфия. — Съни присви подозрително очи. — О, имаш предвид сега ли? — Вдигна палец като опитен стопаджия и безгрижно обяви. — Ето така. Съвсем нормално. — Погледна разпилените на снега дърва. — Имаш ли нужда от помощ?
— Не. — Като се стараеше да не стъпва много на болния крак, тя се наведе и започна да ги събира. Ала през цялото време не сваляше поглед от него, готова да реагира, ако забележеше някакво по-рязко движение. — Знаеш ли защо дойдох тук, Хорнблоуър? За да намеря спокойствие и уединение. — Издуха падналия на очите й кичур. — Случайно да си чувал какво означава това?
— Да.
— Добре тогава. — Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата да се затръшне зад нея. Остави дървата в сандъка и се върна в кухнята. Видя го и изруга. — Сега пък какво има?
— Забравих си раницата. — Подуши въздуха. — Не мирише ли на изгоряло?
Съни изпищя отчаяно и се втурна към тостера. Заудря го с ръка, докато отвътре не изскочи черна като въглен филийка.
— Тази проклетия нещо заяжда.
Джейкъб надникна над рамото й, за да разгледа отблизо странното малко приспособление за препичане на хляб.
— Не изглежда много апетитно.
— Лъжеш се. — И за да го докаже, тя захапа изгорялата филия.
Въпреки миризмата на прегорял хляб, той усети уханието на тялото й. Подразни се от машиналната реакция на собственото си тяло. От гордост реши да не й обръща внимание и не се отмести.
— Винаги ли си такъв инат?
— Да.
— И също толкова нелюбезна?
— Не.
Обърна се и веднага разбра, че не беше пресметнала правилно движението си. Джейкъб не се отдръпна, както бе очаквала. Вместо това се наведе напред и подпря ръце на плота, като я залови между тях като в капан. А най-много от всичко Съни мразеше да я поставят в неизгодно положение.
— Прибери си ръцете, Хорнблоуър!
— Няма. — Размърда се, но само за да се приближи още повече. Също като при първата им среща, краката им се докоснаха, ала без намек за топло чувство. — Ставаш все по-интересна, Сънбийм.
— Съни — поправи го машинално. — Не ме наричай Сънбийм.
— Много интересна — повтори той. — Мислиш ли, че си типична представителка на жените от своето време?
Погледна го неразбиращо и завъртя глава.
— Какво искаш да кажеш с този тъп въпрос?
