— Какво?
— Майкъл ще дойде довечера на вечеря.
— О кей, ще стоя настрани.
— Не — изрече твърде бързо, после прехапа устни. — Не, всъщност си мислех дали не можеш…
— Да играя ролята на бавачка? — безцеремонно довърши той. — Внимателно, Джес, отново започваш да се държиш като невротичка.
Джесика отказа да се ядосва повече, спря насред полянката и се обърна към него.
— Всичко, което каза на брега, е вярно, Слейд. И аз си казвам същото. Но обичам Майкъл… почти по същия начин, по който обичам Дейвид. — Той само се навъси насреща й и тя въздъхна. — Това, което трябва да направя довечера, е болезнено. Просто бих искала малко морална подкрепа. Ще ми бъде поне мъничко по-леко, ако и ти присъстваш на вечерята. След това сама ще се справя.
Слейд въздъхна тежко, изпълнен с нежелание и примирение.
— Само на вечерята. И ще си ми длъжница.
Часове по-късно Джесика крачеше из салона. Токчетата й почукваха по твърдия паркет, после заглъхваха върху персийския килим и отново потропваха. Беше доволна, че Дейвид е на среща. Би било невъзможно да прикрие настроението си от него и също толкова невъзможно да му се довери. Деловите отношения между нея и Майкъл сега бяха подложени на изпитание. Не желаеше да си създава нови проблеми. Може би Майкъл дори ще реши да напусне. Тази мисъл й беше неприятна.
О, винаги е възможно да замести един снабдител, каза си тя, но двамата бяха толкова близки, такъв добър екип. Стисна очи и се изруга наум. Не можеше да престане да мисли за Майкъл като за неделима част от магазина. Винаги е било така. Може би, ако се бяха познавали, преди да станат партньори, както с Дейвид, тогава чувствата й щяха да са по-различни. Джесика отново сключи ръце. Не, просто я нямаше онази… искра. Ако я имаше, магазинът изобщо не би й пречил.
Беше почувствала тази искра веднъж или два пъти в живота си — онзи внезапен трепет, който казва „може би“, „възможно е“. Със Слейд не беше искра, каза си унесено. Беше направо изригване. Подразнена, Джесика тръсна глава. Сега няма да мисли за Слейд, нито за ураганните мигове, които на два пъти бе изживяла в ръцете му. Най-важното сега е да се съсредоточи върху Майкъл и да му каже „не“, без да го нарани.
Преди да влезе в стаята, Слейд спря и за момент се загледа в нея. Винаги в движение, помисли си той, но този път под енергията се долавяше повече нервност. Носеше семпла, но много изискана черна рокля, а косата й беше сплетена на плитка през едното рамо. Докато я наблюдаваше, Слейд изпита мимолетно съчувствие към Майкъл. Едва ли е лесно да обичаш такава жена и да загубиш. Освен ако Майкъл не е пълен глупак, само един поглед към лицето й ще му разкрие какъв е отговорът й. Изобщо няма да е нужно да си отваря устата.
— Ще го преживее, Джес. — Тя се обърна стреснато, а Слейд се запъти към барчето с алкохола. — Има и други жени, както знаеш. — Държеше се преднамерено безцеремонно, подчертано цинично, защото знаеше каква ще е реакцията й. Дори както беше с гръб към нея, усети внезапния огън, лумнал в погледа й.
— Надявам се един ден да хлътнеш жестоко, Слейд — отвърна на удара Джесика. — И се надявам тя да ти се изсмее.
Наля си скоч.
— Няма начин — отвърна развеселено. — Искаш ли нещо за пиене?
— Ще пийна малко от това. — Приближи се и издърпа чашата от ръката му, после отпи голяма глътка.
— Пиянска смелост? — подхвърли той, след като тя едва удържа гримасата си.
Джесика го изгледа с присвити очи, докато алкохолът изгаряше гърлото й.
— Държиш се нарочно отвратително.
— Да. Не се ли чувстваш по-добре?
Пъхна чашата обратно в ръката му.
— Суров мъж си ти, Слейд.
— А ти си красива жена, Джесика.
Тихите думи окончателно я извадиха от равновесие. Беше ги чувала десетки пъти от различни хора, но никога не бяха карали кръвта да закипи под кожата й. Но пък комплиментите наистина не се изтръгват лесно от устата на мъж като Слейд, помисли си тя. И някак си усещаше, че той няма предвид само физическата красота. Не, той беше човек, който се вглежда отвъд онова, което може да се види — в онова, което може единствено да се усети.
Очите им се задържаха миг повече от допустимото. Хрумна й, че сега е много по-склонна да му отдаде нещо жизненоважно — след случката от тази сутрин на брега.
— Сигурно си много добър писател — отрони тя, докато се отдалечаваше да си налее чаша вермут.
— Защо?
— Много пестеливо си служиш с думите и твърде необичайно подбираш момента да ги изречеш. — Понеже беше с гръб към него, Джесика си позволи да навлажни нервно устните си с език. Часовникът над камината мелодично отмери уречения час. — Предполагам, че няма да искаш да ми напишеш речта, преди да е пристигнал Майкъл.
— Ще се въздържа, благодаря.
— Слейд… — Джесика се поколеба само за миг, преди да се обърне към него. — Не трябваше да ти казвам всичко, което ти наговорих долу на брега тази сутрин. Наистина не е честно спрямо Майкъл да го знаеш, а и не беше честно спрямо теб да ти изливам целия си живот по този начин. Но е много лесно човек да ти се довери, може би защото си твърде добър слушател.
— Част от работата ми — измърмори той и си помисли за безкрайния поток от разпити на заподозрени, свидетели и жертви.
— Опитвам се да ти благодаря — ядно изрече Джесика. — Не можеш ли да го приемеш любезно?
— Недей да ми благодариш, преди да съм направил нещо — подхвърли в отговор той.
— Да се задавя, ако още веднъж реша да ти благодаря. — Наля щедра доза вермут в чашата си и в този миг камбанката на вратата иззвъня.
Нито един от двамата мъже не беше особено очарован да споделя вечерята с другия, но правеха каквото могат. Общите разговори постепенно се насочиха към магазина.
— Радвам се, че си наминал за няколко часа, Майкъл. — Джесика повече разглеждаше, отколкото ядеше от дижонските скариди. — Не мисля, че Дейвид все още е готов да работи по цял ден.
— Изглеждаше доста добре. Пък и в понеделник обикновено е по-спокойно. — Майкъл разклати виното в чашата. И той не обръщаше на вечерята си повече внимание от Джесика. — Твърде много се тревожиш, скъпа.
— Ти не беше тук миналата седмица. — Наряза едно хлебче на тънки филийки.
Без да продума, Слейд й подаде маслото. Джесика погледна надолу, видя безпорядъка пред себе си и вдигна чашата с вино.
— Днес се чувстваше достатъчно добре, за да продаде раклата от Кънектикът на госпожа Дониган — заяви Майкъл, след като забеляза разменените погледи.
— Дейвид е продал нещо на госпожа Дониган? — Първоначалната изненада премина в смях. — Трябва да познаваш тази жена, Слейд. Истинска скъперница, която може да ти разтяга долара като ластик. Майкъл се занимава с нея. В някои много редки случаи и аз, но Дейвид… — Замълча и се усмихна. — Как успя да се справи?
— Като се преструваше, че никак не му се иска да се раздели с раклата. Когато пристигнах, той буквално я избутваше към онази от ореховата дървесина, като й разправяше, че вече е обещал другата на клиент.
Тя се изсмя доволно.
— Е, изглежда, нашето момче започва да се учи. Ще трябва да отстъпя и да го пусна следващия път да дойде е теб в Европа.
Майкъл за момент погледна съсредоточено чинията си, после много старателно разряза една
