Пета глава
В два часа през нощта Джесика чу как старият часовник „Сет Томас“ във фоайето отброи два мелодични гонга. Тялото й беше изтощено, но съзнанието й отказваше да се отпусне. Накъсаните удари на Слейд по клавишите на машината бяха престанали преди час. Той може да спи, с възмущение си помисли тя, докато отново се обръщаше по гръб, за да се взре в тавана. Но нали не е в емоционален стрес.
Мислите за Майкъл отново изплуваха в съзнанието й и тя въздъхна. Не, нека бъдем честни, Джесика, заповяда си тя. Не е Майкъл този, който те държи будна, а мъжът през две врати вляво по коридора.
Сама в мрака, заровена в безпорядъка на меките ленени чаршафи, все още усещаше грапавината на пясъка под гърба си, топлината на слънцето и поривите на вятъра върху лицето си. Натискът на тялото му върху нейното. Желанието проряза изтощеното й тяло и събуди трепети, които се помъчи да потуши. Усети как сладостната болка бавно се придвижва от стомаха нагоре в гърдите й. Бързо скочи от леглото и наметна халат. Трябва ми само нещо горещо за пиене, за да се успокоя. Ако това не подейства, ще си включи телевизора, докато някой стар филм не я приспи. Сутринта отново всичко ще е наред. Ще се върне на работа, ще стои далече от Слейд, докато приключи с библиотеката и се върне там, откъдето беше дошъл.
Джесика се измъкна от стаята и тръгна тихо с боси крака по коридора. Спря пред вратата на Слейд и дори посегна към дръжката, преди да се усети. Мили Боже, какво си въобразява! Насочи се към стълбите, като се движеше по-бързо. Може би едно бренди е по-добра идея от гореща напитка, реши тя.
Противно на навика си, пое съвсем тихо надолу по стъпалата, като избягваше местата, които скърцаха. Бренди и някой стар филм, повтори си отново. Забеляза, че вратата към салона е затворена и смръщи вежди. Кой пък ще направи такова нещо? Тази врата никога не се затваря. Сви рамене и реши, че Слейд я е дръпнал, преди да се качи да пише. Прекоси коридора и отвори едното крило.
Заслепи я светлина. Блестеше право в очите й и я принуди да вдигне ръка, за да ги заслони. Най-напред дойде изненадата. Отстъпи назад, смутена от източника на светлия лъч. Преди да успее да продума, Джесика се вцепени. Фенерче. Никой не би трябвало да се намира в затворения салон с фенерче посред нощ. Страхът пробяга на хладни тръпки по кожата й, после заседна като буца в гърлото й. Без да се замисля, тя се обърна и затича обратно по стъпалата.
Слейд беше напълно буден в мига, в който вратата му се отвори. Някаква сянка се стрелна към леглото му и той инстинктивно я сграбчи, изви я и я затисна под себе си. Чу се глух удар при сблъсъка й с матрака. В следващия миг той разбра, че държи Джесика.
— Какво правиш, по дяволите? — запита, докато я стискаше здраво за китките. Мирисът й изпълни сетивата му — гласът му пресипна от възбуда.
Останала без дъх, Джесика се опита да проговори. Тялото й се тресеше от страх под неговото.
— Долу… — успя да прошепне. — Долу има някой.
Той се напрегна, но успя да запази гласа си спокоен.
— Някой прислужник.
— В два сутринта? — изсъска тя ядосано. Изведнъж си даде сметка, че е гола. Халатът й се бе разтворил, докато я поваляше на леглото. Преглътна и се опита да се измъкне изпод него. — С фенерче?
Слейд бързо се претърколи от нея.
— Къде?
— В салона. — Джесика пристегна халата си и се опита да се престори, че нито за миг не е била размекната от желание. Видя как сянката му нахлузва дънките. — Нали няма да слезеш долу?
— Не очакваше ли от мен точно това, когато дойде тук? — Отвори едно чекмедже и намери пистолета си.
— Не, изобщо не се замислих. Полицията… — Протегна се и запали лампата. — Трябва да се обадим… — Не довърши изречението, когато видя пистолета в ръката му. В гърлото й се надигна нова вълна на ужас. — Откъде взе това?
— Стой тук.
Беше стигнал почти до вратата, преди Джесика да успее да надигне вцепененото си тяло от леглото.
— Не! Не можеш да слезеш долу с пистолет. Слейд, как…
Спря я със силен, болезнен захват на раменете. Когато се приковаха в нейните, очите му бяха студени и безизразни.
— Стой мирна — нареди той и решително затвори вратата пред нея.
Твърде шокирана, за да не се подчини, Джесика остана загледана в голото дърво. Какво става, за Бога? — запита се и притисна ръце към страните си. Това е лудост. Някой дебне из салона посред нощ. Слейд размахва някакъв огромен пистолет, сякаш е роден с него в ръка. Разтреперана от нерви, тя закрачи из стаята. Прекалено тихо е, помисли си, докато сплиташе и разделяше пръстите на ръцете си. Просто е прекалено тихо. Не може да си стои ей така тук.
Слейд тъкмо беше приключил внимателния оглед на първия етаж, когато проскърцването на стъпалата го накара да се извърне рязко. Видя как Джесика се притисна към стената, широко отворила очи при вида на насочения към нея пистолет.
— По дяволите! — Изстреля думите насреща й, докато смъкваше дулото. — Казах ти да стоиш горе!
Джесика разполагаше с достатъчно време да установи, че е виждала позата, която той бе заел с пистолета в стотици полицейски филми по телевизията. И треперенето се поднови.
— Не можах. Отиде ли си?
— Така изглежда. — Слейд напипа ръката й и я вмъкна в салона. — Стой тук. Ще проверя отвън.
Джесика се отпусна в едно кресло и зачака. Беше тъмно — слабата, потрепваща лунна светлина хвърляше неясни сенки из стаята. Зае отбранително положение, като сви крака под тялото си и улови лактите си в ръце. Страхът, осъзна тя, е нещо, с което рядко се бе сблъсквала. Не се справяше много добре и сега. Джесика затвори очи за момент и се насили да поема дълбоки и равномерни вдишвания.
Мислите й започнаха да се избистрят. Какво прави един писател с револвер? Защо не извика полицията? Някакво подозрение се надигаше в дълбините на съзнанието й, но тя го отхвърли. Не, глупаво е… Дали?
Когато след десет минути Слейд се върна в салона, тя не беше помръднала от креслото.
С едно движение на китката той натисна копчето на лампата и стаята се обля в светлина.
— Нищо — изрече строго. — Няма следа от никого, нито пък признаци за насилствено проникване.
— Видях някой — започна възмутено тя.
— Не съм казал, че не си. — И изведнъж отново изчезна, като остави следващото й възражение недоизказано. Върна се без пистолета. — Какво точно видя? — През това време той се зае с по-внимателен оглед на стаята.
Сключила вежди, Джесика наблюдаваше опитните му движения.
— Вратата на салона беше затворена. Когато я отворих, в очите ми блесна светлина. Фенерче. Не видях нищо.
— Нещо разместено ли е тук?
Продължаваше да наблюдава как претърсва ловко и професионално, докато обхожда стаята. Не, подозрението й не е глупаво, помисли си тя и стомахът й се сви. Всичко е съвсем на място. Правил го е и преди. Използвал е този пистолет и преди.
— Кой си ти?
Усети хладината в тона й, докато клякаше пред шкафчето с алкохола. Нищо от кристалните чаши не беше разместено. Не се обърна.
— Знаеш кой съм, Джес.
— Ти не си писател.
— Напротив.
— Какъв си точно? — попита направо. — Сержант? Лейтенант?
Слейд взе гарафата с бренди и наля в една от чашите. Умът му беше съвършено бистър. Приближи се до нея и й подаде чашата.
