скарида.
— Щом така искаш.
Настроението й мигновено се развали. Преди Джесика да успее да измисли нова тема за разговор, Слейд се заинтересува какво точно представлява раклата от Кънектикът. Тя му хвърли бърз благодарен поглед и остави инициативата в ръцете на Майкъл.
Как можах да го кажа? — запита се Джесика. Как мога да съм толкова глупава и да забравя, че ме помоли следващия път аз да отида с него в Европа? Няма да се справя добре. Просто няма да мога да се справя добре с това положение.
Колко различни бяха двамата. Тази мисъл й хрумна съвсем неочаквано, докато наблюдаваше непринудено разговарящите мъже. Майкъл, с неговите овладени жестове, възпитано поведение и изискано облекло. Джесика установи, че никога не го е виждала в нещо по-делнично от поло и панталони за голф. Беше олицетворение на цивилизован чар и изтънчена сексуалност.
Слейд по принцип рядко жестикулираше. Като че ли разбираше, че езикът на тялото може да издаде мислите му. Не, той притежаваше необичайния талант да стои неподвижен. И не би го определила като недодялан, макар че предпочиташе дънки и пуловери. Той не очарова, а обезоръжава, реши тя. А сексуалността му беше всичко друго, но не и изтънчена. По-скоро животинска.
Слейд задаваше въпроси за антикварната търговия, макар това изобщо да не го интересуваше. Така щеше да даде малко време на Джесика да си възвърне самообладанието, което едва не изгуби напълно. Може би щеше да даде възможност и на него самия да си състави по-конкретно мнение за Майкъл. Изглежда доста безобиден, помисли си Слейд. Хубав младеж, с достатъчно ум, за да направи от него своя професия. Или достатъчно умен, за да бъде една от брънките в контрабандната верига. Но не най-важната, инстинктивно си каза Слейд. Не му достига кураж.
Беше от този тип мъже, които Слейд вероятно би оприличил на Джесика. Възпитан, интелигентен. И достатъчно красив, ако си падаш по този тип. Очевидно Джесика не си падаше. Не са били любовници. Слейд се замисли над това, докато слушаше Майкъл. Какъв е този мъж, който може да стои край такава жена, ден след ден, и да не се люби с нея — или да не полудее? Майкъл бе успял да се владее в продължение на почти цели три години. Слейд изчисли, че самият той се оказа неспособен да го постигне дори в продължение на три дни. Майкъл Адамс или беше безумно влюбен в нея, или по-хитър, отколкото изглеждаше. Забелязвайки как очите на Майкъл от време на време се стрелкат към нея, Слейд изпита леко съчувствие. Лудо влюбен или не, определено не беше безразличен.
Майкъл отпи отново от виното и се опита да продължи разговора, който започваше да ненавижда. Познаваше Джесика. О, да, каза си с мрачно предчувствие, той познава Джесика. Можеше да види отговора в очите й. Единствената жена, която има значение за него, никога няма да бъде негова.
И тримата изпитаха облекчение, когато Бетси пристигна с кафето.
— Мис Джесика, ако не започнете да се храните повече, готвачката пак ще ни напусне.
— Ако не напуска по веднъж месечно, ще обърка графика на цялото домакинство — безгрижно отвърна тя. Може да изкара без храна, докато не уреди нещата с Майкъл.
— Ще взема една чаша в библиотеката. — Слейд вече беше станал, преди Бетси да успее да възрази. — Тази вечер имам да довърша някои неща.
— Добре. — Джесика се постара да не поглежда към него. — Хайде ние да отидем в салона, Майкъл. Не, не, Бетси, аз ще занеса подноса — добави, след като икономката започна да мърмори. — Налей си сам бренди — обърна се тя към Майкъл, докато влизаха в салона. — Аз ще пия само кафе.
Той си наля щедра доза, постави отново кристалното капаче на гарафата и едва тогава се обърна. Докато вечеряха Бетси беше запалила огън. Сега той пращеше жизнерадостно — чувство, което нито Джесика, нито Майкъл изпитваха. Остана в другия край на стаята, загледан как налива кафе от каничката от китайски порцелан. Сервизът беше с изящни рисунки на теменужки върху бледожълт фон. Майкъл преброи всички петали на цветчетата, преди да проговори.
— Джесика… — Пръстите й се напрегнаха върху дръжката на каничката за сметана и той мислено изруга. Странно, че никога не я бе желал повече от момента, в който вече бе уверен, че никога няма да я има. Винаги е бил твърде сигурен, че когато настъпи моментът, всичко просто ще си дойде на мястото. — Нямах намерение да те притеснявам.
Очите й се вдигнаха, за да срещнат неговите.
— Майкъл…
— Не, не е нужно да казваш нищо, съвсем ясно е изписано на лицето ти. Единственото нещо, което никога не си могла да правиш добре, е да прикриваш чувствата си. — Отпи голяма глътка бренди. — Няма да се омъжиш за мен.
Кажи го бързо, заповяда си тя.
— Не, не мога. — Изправи се и се приближи до него. — Иска ми се да не се чувствах така, Майкъл. Иска ми се да бях разбрала какви са чувствата ти по-рано.
Той се загледа в брендито — същият цвят като очите й и също толкова опияняващо. После остави чашата.
— Щеше ли да има някаква разлика, ако те бях попитал преди година? Или преди две?
— Не знам — безпомощно вдигна рамене тя. — Но тъй като в общи линии сме си все същите хора като тогава, мисля, че не. — Докосна ръката му в желанието си да бъде по-мила с него. — Държа на теб, Майкъл, трябва да знаеш, че наистина е така. Но не мога да ти дам това, което искаш.
Той вдигна ръка и помилва тила й.
— Не мога да ти обещая, че няма да опитам да променя решението ти.
— Майкъл…
— Не, няма да ти оказвам някакъв натиск. — Лекичко я стисна за врата. — Но имам това предимство, че добре те познавам — какво харесваш и какво мразиш. — Взе ръката й и притисна устни върху дланта й. — Освен това те обичам достатъчно, за да не те преследвам. — Усмихна се и освободи ръката й. — Ще се видим утре в магазина.
— Да, добре. — Джесика допря ръцете си. Не изпита нищо, освен съжаление, когато устните му се притиснаха в дланта й. — Лека нощ, Майкъл.
Когато входната врата се затвори след него, тя продължи да стои на място. Вече нямаше сили нито да пие кафе, нито да занесе подноса в кухнята и да поведе спор с Бетси или с готвачката. Остави нещата така и се насочи към стълбите.
— Джес? — с една дума я спря Слейд. Приближи се по коридора, докато тя остана на второто стъпало. — О кей?
Най-неочаквано ужасно й се прииска да заплаче — да се обърне, да изтича в прегръдките му и да се наплаче. Вместо това му се сопна.
— Не, не е „о кей“. И защо пък трябва да е?
— Постъпи, както трябваше — спокойно отвърна той. — Няма да се хвърли от някоя скала.
— Ти пък какво разбираш? — извика насреща му. — Никога не си имал никакви чувства. Не знаеш какво означава да обичаш някого. Човек трябва да има сърце, за да го боли. — Рязко се обърна и хукна нагоре по стъпалата, като измина почти половината, преди да спре. Затвори очи и удари с юмрук по перилата. Пое си дълбоко дъх, обърна се и заслиза обратно. Той стоеше долу и чакаше.
— Съжалявам.
— Защо? — Понеже думите й го бяха засегнали по-дълбоко, отколкото му се искаше, Слейд сви рамене. — Права беше.
— Не, не бях. — Уморено потърка челото си с ръка. — И нямах никакво право да те използвам като боксова круша. Днес ми оказа голяма подкрепа и съм ти благодарна.
— Запази си благодарностите — посъветва я той и се обърна да върви.
Този път тя беше наред да го спре.
— Слейд! — Направи още две крачки, изруга и се извърна обратно към нея. Очите му бяха потъмнели, яростно нажежени, сякаш извинението й беше разпалило гнева му повече от нападките. — Разбирам, че ти може би си на друго мнение, но човек не отива в ада за това, че е добър.
Тя го остави да се взира след нея и продължи нагоре по стъпалата.
