водата?
— Ей сега ще я донеса, но ти не й позволявай да стане.
— Наистина съм добре.
— Разбира се. Цветът ти се възвърна, очите ти се избистриха. — Брена отново стисна ръката на Джуд. — Искаш ли да отида и да се опитам да успокоя Ейдан?
— Ако мислиш… — Млъкна, защото чу как входната врата се затръшва и по стълбището се понесоха бързи стъпки. — Късно е.
Брена стана и стигна до средата на стаята, преди Ейдан да се втурне вътре.
— Добре е. Просто й се зави свят, съвсем обичайно е при бъдещите майки. Тя…
Въздъхна, когато Ейдан я подмина, очевидно без да е чул и думичка.
— Добре ли си? Припадна ли? Някой извика ли лекар?
— Хайде да оставим на нея да го успокои — предложи Брена и направи знак на Дарси да излязат от стаята, след което затвори вратата.
— Сигурна ли си, че е добре? За минута бе страшно бледа.
— Добре е, уверявам те. А и Ейдан най-вероятно няма да й позволи да стане от леглото целия ден, независимо колко спори с него.
— Не стига, че когато е бременна, жената става дебела като крава, но в добавка трябва да виси над тоалетната чиния всяка сутрин или да й прилошава изневиделица. — Дарси въздъхна и се насили да се успокои. — През какви мъки само минава жената. А вие… — Заби пръст в рамото на Шон, който минаваше край тях в коридора с чаша вода в ръка. — Вие само си свършвате работата, свиркате си девет месеца и накрая поднасяте миризливи пури наляво-надясно.
— Това доказва, че Господ е мъж — отбеляза той с плаха усмивка.
Устните на Дарси също леко се разтегнаха, но тя само поклати глава и обяви:
— Ще приготвя чай и препечен хляб за Джуд.
Отмина, оставяйки Шон загледан във вратата на спалнята.
— Нека постоят малко насаме — рече Брена, хвана го за ръката и го дръпна към стълбите.
— Не трябва ли да й занеса водата?
— Изпий я ти. — Съжали го и протегна ръка да го погали по бузата. — Блед си като платно.
— Толкова ме изплаши. Съкрати ми живота поне с десет години.
— Виждам. Но реагира бързо и направи точно какво то трябва. — Тя се шмугна в съседната стая и отново взе метъра. — Толкова много промени стават у нея сега, а вероятно и не си почива достатъчно. Потънала е в планове — добави тя и започна да мери и да записва нещо в тефтерчето си. — Толкова много нови неща в живота й за толкова кратко време.
— Сигурно жените приемат подобни неща по-леко.
— Сигурно. — Брена продължи да взима мерки и да си води бележки. — Не помниш ли, когато майка ти е била бременна с Дарси?
— Отчасти.
Отпи от водата, защото все още усещаше гърлото си пресъхнало от нерви. Брена, забеляза той, е доста спокойна, движи се напред-назад из стаята с плътните си стари боти, взима мерки, записва си разни неща, прави знаци с молив по стената.
Част от косата й се бе измъкнала от кепето. Няколко дълги, къдрави червени къдрици, поразхлабили се, докато е тичала към спалнята предположи той.
— Кое си спомняш най-добре?
— Моля?
Беше загубил нишката на разговора. Премести поглед от червената къдрица, легнала върху рамото й, към лицето й.
— Когато майка ти е била бременна с Дарси. Кое си спомняш най-ярко?
— Как полагах глава на корема й и долавях всичките онези движения и ритания. Сякаш Дарси нямаше търпение да излезе и да се впусне в живота.
— Хубаво го описа. — Брена прибра метъра и бележника и вдигна сандъчето с инструменти. — Извинявай, че ти се озъбих преди малко. Днес съм в особено настроение.
— Ти си в особено настроение през повечето дни. — Все пак й се усмихна и нахлузи кепето на челото й. — А и съм свикнал с ухапванията ти, та не им обръщам особено внимание.
Проблемът беше, че в момента й се искаше да го ухапе истински по брадичката, за да види какъв вкус има. А ако опита да го стори, не се съмняваше, че той сигурно щеше да припадне.
— Няма да успея да започна работа тук преди понеделник или вторник, така че не е толкова спешно да изнесеш нещата си. Но… — Вдигна пръст и го насочи към гърдите му. — Сериозно ти говорех, в случай че решиш да окачаш картини в къщурката.
Той се засмя.
— Ако у мен се появи желание да хвана чука — започна, а после я извади от равновесие, тъй като се наведе и положи приятелска целувка на бузата й, — непременно ще извикам някой от майсторите О’Тул.
— Точно така.
Отново изпитвайки раздразнение, тя си тръгна. С вид на изтощен човек Ейдан я изпрати до вратата.
— Добре е. Чувствала се добре. Обадих се на лекаря, и той също каза, че е добре. Само да полежи малко и да си вдигне краката нависоко.
— Дарси й приготвя чай.
— Чудесно. Джуд леко се умърлуши, защото възнамерявала днес следобед да занесе цветя на гроба на Старата Мод. Бих отишъл, но…
— Аз ще ги занеса — намеси се Шон. — Остани още малко при нея. Ще отскоча с колата до гроба на Старата Мод и ще се върна навреме за кръчмата.
— Ще ти бъда благодарен… Благодарен съм ти — поправи се Ейдан, а лицето му малко се проясни. — Каза ми как си я взел на ръце и си я настанил на леглото. И си й забранил да става.
— Ти само й предай да не припада пак пред мен. Сърцето ми няма да го понесе.
Шон отнесе цветя на Мод — весели лилави и жълти теменужки, вече приготвени от Джуд. Не ходеше често на старото гробище. Нямаше близки, положени там. Но му мина през ума, че би отменил Джуд при тази й задача, докато отново е в състояние да се изкачва с лекота — къщурката се намираше толкова наблизо.
Мъртвите бяха погребани непосредствено до кладенеца на свети Деклан, където тръгналите на поклонение при мощите на древния ирландски светец, бяха отмивали от ръцете и краката си праха от пътуването. Недалеч се издигаха три каменни кръста — същински пазачи на святото място. Вероятно, помисли си той, даваха утеха на живите, дошли на този висок хълм да отдадат почит на мъртвите.
Изгледът бе зашеметяващ: сивата вода на залива Ардмор се стелеше под буреносните небеса, а припляскващите вълни, които ден и нощ туптяха като сърце, се надигаха до хоризонта. Сред грохота на водата и вятъра се носеха песните на птиците, необезпокоявани от зимата.
Слънчевата светлина бе слаба и бледа, въздухът — влажен и студен. Диви треви героично си пробиваха път през камъните. По тези места зимата никога не вилнееше свирепо и съвсем скоро свежи зелени стръкове щяха смело да си намерят място сред старите.
На такива места природните цикли никога не прекъсват. И това е още един процес, носещ утеха.
Седна до гроба на Мод Фицджералд, кръстоса крака и постави теменужките до надгробния камък с издяланите думи „Мъдра жена“.
Моминското име на майка му бе Фицджералд, така че Старата Мод се падаше нещо като братовчедка. Шон я помнеше добре: дребна, слаба жена със сиви коси и зелени замечтани очи.
И си спомняше как го гледаше понякога — изучаващо и спокойно, по начин, който не толкова го обезпокояваше, колкото го караше да се чувства несигурен. Независимо от това, винаги бе изпитвал привързаност към нея и като дете често бе седял в краката й, когато тя идваше в кръчмата. Никога не му омръзваше да слуша разказите й и по-късно, след години, написа песни по някои от тях.
