Много по-разумно щеше да е да си мълчи и да изстиска още малко информация от него.
Клио се претърколи и го захапа за задника, тъй като й беше подръка.
— Не знаех, че ирландците са толкова издръжливи.
— Пием гинес, за да сме силни — промърмори той със затворени очи. — Господи, наистина имам нужда от една бира.
— Имаш доста добра фигура, готин — отбеляза тя и прокара пръст по крака му. — Тренираш ли?
— Фитнес ли имаш предвид? Не. Банда потни типове и зловещи машини.
— Тичаш ли?
— Когато бързам.
Тя се засмя и се плъзна по гърдите му.
— С какво се занимаваш в Ирландия?
— Имаме корабчета — отговори Гидиън и прокара пръсти през гъстата й, тъмна коса. — Туристически корабчета, рибарски също. Понякога разхождам туристи, друг път ловя риба, а повечето време поправям някое от проклетите корабчета.
— Това обяснява мускулите ти — погали го тя. — Разкажи ми нещо за орисниците.
— Вече ти разказах.
— Разказа ми само част от историята. Но това не ми обясни защо си толкова сигурен, че струват много пари, а и време, за да ги откриеш. Аз също имам инвестиция тук, а дори не знам кой, по дяволите, ме подгони в Прага.
— Знам, че струват много пари, защото сестра ми, Ребека, проучи въпроса. Бека е страхотна с проучванията, фактите и информацията.
— Не се обиждай, приятел, но не познавам сестра ти.
— Прекрасна е. В мозъка й има толкова много информация, че понякога очаквам да избликне от ушите й. Тя измисли бизнеса с туристическите корабчета. Беше само на петнадесет години, когато застана пред мама и татко с всички онези числа, проекти и системи, които беше натъкмила. Беше сигурна, че местната икономика тепърва ще процъфтява. Коув вече беше станал интересен за туристите заради „Титаник“ и „Лузитания“, красивата си природа и пристанището. С течение на времето щяха да пристигат все повече и повече туристи.
Клио забрави за момент, че се канеше да му изтръгва информация.
— И те я послушаха?
Мисълта, че родители биха обърнали внимание на идеите на детето си, й се стори едновременно вълнуваща и абсурдна.
— Разбира се, че я послушаха. Защо да не го направят? Е, не заподскачаха ентусиазирано още от първия момент, но въпросът бе обсъден, проучен и се стигна до извода, че идеята й е добра и си заслужава да се осъществи.
— Родителите ми никога не биха ме послушали — каза Клио, като положи глава на гърдите му. — Разбира се, докато навърша петнадесет, вече бяхме приключили с това, което бих определила като нормални разговори.
— Защо така?
— Чакай да видим… О, да, помня! Не си допадахме особено.
Любопитен и впечатлен от горчивината в тона й, Гидиън се завъртя, за да вижда добре лицето й.
— Защо мислиш, че не сте си допаднали?
— Защото съм дива, заядлива, лоша и похабих многото възможности, които ми предложиха. Защо се смееш?
— Мислех си, че те харесвам точно заради първите три. А какви възможности си похабила?
— Образование, положение в обществото, неща, от които се отказах или отхвърлях презрително в зависимост от настроението ми.
— Хм. А на теб те защо не ти допадаха?
— Защото не ме забелязваха.
В мига, когато го каза, Клио се смути. Как, по дяволите, му разказваше всичко това? За да сложи край на неудобния разговор, тя се размърда под Гидиън и прокара пръсти по задника му.
— Хей, след като сме тук…
— Какво искаше да забележат?
— Няма значение.
Тя потърка глезена му с крака, като се надигна леко и го целуна по устата.
— Спасихме се един от друг преди много време. Просто си измихме ръцете. А и те престанаха да се преструват на женени. Разделиха се, когато бях на шестнадесет. Майка ми се жени два пъти оттогава. А баща ми скита по курви. Дискретно.
— Сигурно ти е било доста трудно.
— Това няма нищо общо с мен — сви рамене тя. — А и бездруго повече се интересувам най-вече от настоящето и от това дали имаш сили за още едно, преди да отидем да пием бира.
Гидиън не се разсейваше лесно, когато захванеше някоя тема.
— Как се озова в Прага и в онзи клуб?
— От тъпотия.
Той повдигна глава.
— Доста общо казано. Какво по-точно имаш предвид?
Клио въздъхна.
— Ако няма да се чукаме отново, искам да отида да си взема душ.
— Искам да знам повече за жената, с която се любя, а не само името и цвета на очите й.
— Късно е, готин. Вече ме изчука.
— Първият път те изчуках — отвърна той с хладен тон, който я накара да се засрами, — но вторият път е нещо различно. А ако продължаваме по този начин, ще има много пъти. Така стават нещата.
Това звучеше малко като заплаха.
— Всичко ли усложняваш?
— Да. Имам талант в това отношение. Каза, че те не те забелязвали. Е, аз те гледам, Клио, и ще продължа да гледам, докато ми просветне. Хайде да видим дали можеш да се справиш с това.
— Не обичам да ме притискат.
— Тогава имаме проблем, защото аз не се отказвам лесно — каза той и се отдръпна от нея. — Можеш да си вземеш душ, но го направи по-бързо. Ужасно съм гладен и умирам за една бира.
Гидиън скръсти ръце на корема си и затвори очи.
Намръщена, Клио се надигна от леглото. На път към банята, тя го погледна любопитно, после грабна чантата си и се затвори вътре.
Обърках я, помисли си Гидиън доволно. И това беше чудесно, тъй като самият той се чувстваше ужасно объркан от нея.
Изчака да се настанят удобно на една от ниските масички в кръчмата — тя с жилавия си стек, а той с по-разумния избор от риба и пържени картофи.
— След като семейството ти е от нюйоркското общество, познаваш ли Анита Гай?
— Никога не съм я чувала.
Стекът изискваше усилена работа, но Клио не възнамеряваше да се оплаква.
— Коя е тя?
— Чувала ли си за „Антики Морнингсайд“?
— Разбира се. Едно от онези стари, снобски места, където богатите плащат адски много пари за предмети, които са принадлежали на други богаташи — презрително каза тя и отметна назад косата си. — Аз лично обичам яркото, лъскавото и новото.
Гидиън се ухили.
— Страхотно определение, особено от устата на богат човек.
— Аз не съм богата. Семейството ми е богато.
Той лично смяташе, че всеки, готов да плати над триста долара за нещо, което висеше на ушите, е или богат, или глупав. Или и двете.
