— Няма нужда да им се обаждам. Знам къде е.
Гидиън се наведе и я целуна по косата.
— Съжалявам, че те затруднявам, но не можем да обикаляме от място на място по този начин.
— Казах ти, че знам къде е. Заведи ме в Ню Йорк.
— Клио…
— По дяволите, престани да ме галиш по главата като кученце. Направи ми малко място — извика тя, като го бутна назад и зарови в чантата си. — Ето виж — добави тя и пъхна сканираната снимка в ръцете му. Той се вторачи изненадано в нея, после вдигна глава и погледна Клио в очите.
— Какво, по дяволите, е това?
— Чудесата на новите технологии. Звъннах един телефон от клуба след разходката ни из града. Помолих да направят снимка на статуетката и да я изпратят на компютъра на Марсела. Реших, че ще дадеш парите, които исках, а и билета, след като ти докажа, че мога да се сдобия с фигурката. Но историята с преследването промени нещата. Онези кретени, които се втурнаха по петите ни, вдигнаха мизата.
— Защо досега не ми я показа?
— Едно момиче трябва да се застрахова, готин.
Беше усетила ледения гняв в гласа му и нямаше нищо против.
— Когато се запознахме в Прага, не знаех дали не си Джак Изкормвача. Трябваше да съм адски тъпа, за да си хвърля всичките карти на масата, преди да науча нещо за теб.
— И научи ли вече? — меко попита той.
— Достатъчно, за да знам, че си адски вбесен, но ще ти мине. Първо, защото майка ти е възпитала добър син, който не удря момичета — каза Клио и се усмихна. — Второ, защото се нуждаеш от мен, ако искаш да се добереш до истинската фигурка, а не само до снимката й.
— Къде е?
Клио поклати глава.
— Заведи ме в Ню Йорк.
— Колко пари имаш?
— Не плащам…
Той просто сграбчи чантата й. Клио заби пръсти в нея и я дръпна назад. Ако не беше видяла яростния блясък в очите му, вероятно щеше да допусне грешка и да повярва, че тя ще спечели мача.
— Добре, добре. Имам около хиляда.
— Крони?
— Не. Американски долари. Но трябва да ги обменим.
— Имаш хиляда шибани долара и не можа да се разделиш с един шибан цент, когато изчезнахме от Прага?
— С двадесет и пет лири — поправи го тя. — Обици.
Гидиън я избута от телефонната кабина.
— Току-що си увеличи инвестицията, Клио. Ще платиш, за да стигнем до Ню Йорк.
Когато Анита Гай забавляваше клиент, тя го правеше превъзходно. Смяташе подобни неща за делова инвестиция. А когато клиентът беше привлекателен и хубав мъж, когото възнамеряваше да вкара в леглото си, смяташе това за предизвикателство.
Джак Бърдит я интригуваше в много отношения. Не беше лустросан като мъжете, които Анита обикновено избираше за кавалери.
Но бе точно от типа, който тя предпочиташе за любовник.
Тъмнорусата му коса падаше по силното, грубовато лице, което беше по-скоро властно, отколкото хубаво. Очите му бяха сиви, с тежки клепачи и изглеждаха сънливи, докато човек не го погледнеше достатъчно отблизо, за да забележи енергията, стаена в тях.
Тези очи умееха да се приковат в твоите и да те уловят като животно в капан.
Отстрани на устата му личеше малък белег. Носеше се слух, че го е получил по време на побой в някакъв бар в Кайро. Устата му имаше чувствена извивка, която подсказваше на Анита, че Джак ще предяви доста изисквания в леглото.
Мощната фигура подхождаше отлично на грубото му лице. Широки рамене и дълги ръце. Тя знаеше, че Джак се боксира за удоволствие и бе убедена, че когато се съблече, ще бъде твърде привлекателна гледка.
Семейството му бе имало пари навремето, преди няколко поколения, но ги бе изгубило по време на борсовата криза през 1929. Джак не беше отгледан в лукс и бе натрупал собственото си състояние с фирми за електроника и охрана.
Истински мъж, помисли си Анита, като отпи от виното си. Мъж, който на тридесет и четири години печелеше седемцифрена сума годишно. Достатъчно, за да се радва на любимото си хоби — колекционерството.
Джак беше разведен. Притежаваше реставриран и превърнат в жилище склад в Сохо и живееше там, когато беше в града. Живееше сам и пътуваше много. И по работа, и за удоволствие.
Колекционираше старинни предмети на изкуството с добре документирана история.
Сега, след като първата орисница бе на сигурно място в сейфа й, Анита се надяваше, че Джак Бърдит може да й предложи някаква следа към другите.
— Е, разкажи ми за Мадрид — измърка тя нежно на фона на нежната музика на Моцарт.
Беше накарала прислужниците си да подредят маса за двама на голямата, превърната в градина, тераса на третия етаж на къщата й.
— Никога не съм ходила там, а винаги ми се е искало.
— Беше много горещо — отговори Джак и лапна нова хапка от шатобриан.
Беше идеален, разбира се, както и виното, музиката, лекия аромат на рози и върбина. А също и лицето и формите на жената срещу него.
Джак винаги изпитваше недоверие към идеалното.
— Нямах много време за забавления — отговори той. — Клиентът се грижеше да съм непрестанно зает. Още няколко такива параноици и ще съм готов за пенсия.
— Кой беше клиентът ти?
Тя се нацупи обидено, когато Джак само се усмихна и продължи да яде.
— Прекалено дискретен си, Джак. Не възнамерявам да потегля за Испания, да пробия охраната ти и да обера човека.
— Клиентите плащат за дискретността ми. И получават онова, за което плащат — добави той. — Би трябвало да го знаеш.
— Да, но намирам работата ти за толкова вълнуваща. Всички онези сложни алармени системи, инфрачервени лъчи, детектори за движение. Всъщност, като се има предвид опита ти, от теб би излязъл страхотен крадец, нали?
— Престъпленията носят пари, но недостатъчно.
Джак реши, че Анита иска нещо от него. Интимната вечеря у дома беше първият сигнал. Анита обичаше да излиза и да ходи по места, където да види повече хора и те да я видят.
Ако егото му беше прекалено силно, може би щеше да повярва, че основната й идея е сексът. Макар да не се съмняваше, че Анита се наслаждава на секса така, както на ползата, която извлича от него, той предполагаше, че тук има и нещо друго.
Жената беше опитна използвачка. Ледена кръв под меката кожа. Той нямаше нищо против това, но не възнамеряваше да се превръща в един от трофеите в претъпканите й шкафове, нито в оръдие от впечатляващия й арсенал.
Джак я остави да води разговора. Не бързаше за никъде. Анита беше добра компания, знаеше много неща за изкуство, литература и музика. И макар той да не споделяше част от вкусовете й, поне ги оценяваше.
А и къщата му харесваше. Беше я харесвал повече, докато Пол Морнингсайд беше жив, но пък къщата си е къща, а тази беше истинско бижу.
Бижу, което бе запазило достолепието си в продължение на дълги години. И което щеше да продължи
