да го пази въпреки господарката си. Мраморните камини винаги щяха да са красив декор за буйните огньове. Полилеите „Уотърфорд“ щяха да продължат да хвърлят феерични отблясъци върху полираното дърво, искрящите стъкла и рисувания на ръка порцелан, независимо кой се топлеше на пламъците или включваше осветлението.

Венецианските кресла щяха да си останат великолепни, независимо чий задник седеше на възглавниците им.

Това бе един от аспектите на старинното и красивото, който Джак ценеше най-силно.

Не че не одобряваше вкуса на Анита. Стаите бяха все още елегантно обзаведени с антики, картини и цветя в подходящи вази.

Надали някой би могъл да нарече мястото уютно, но като галерия, в която се живее, бе едно от най- хубавите, в града.

Тъй като бе проектирал и инсталирал алармената система, Джак познаваше всеки сантиметър от къщата. Като колекционер, одобряваше начина, по който бе използвано пространството, за да се изпъкнат красивите и ценни предмети, и рядко отказваше поканите на домакинята.

Но докато стигнат до десерта и кафето, мислите му вече го носеха към дома му. Искаше му се да се просне на канапето и да погледа телевизия.

— Онзи ден един клиент ми зададе въпрос, който би могъл да те заинтересува — каза Анита.

— Така ли?

Тя усети, че го губи. Беше вбесяващо и в същото време странно възбуждащо да се мъчи да задържи вниманието на един мъж по този начин.

— Ставаше дума за трите орисници. Знаеш ли историята?

Джак разбърка кафето си бавно.

— Трите орисници?

— Мислех, че може да си чувал за тях, тъй като колекционираш подобни неща. Три малки сребърни статуетки, изобразяващи трите орисници от древногръцката митология.

Той я загледа учтиво и Анита му разказа историята подробно с надеждата да събуди интереса му.

Джак изяде лимоновата торта, като я слушаше внимателно и задаваше въпроси от време на време. Но мислите му бяха другаде.

Разбра, че Анита иска да й помогне да открие орисниците. Той знаеше за статуетките, разбира се. Бе слушал разкази за тях още като дете.

Ако Анита се интересуваше достатъчно, за да започне да ги издирва, значи вярваше, че и трите фигурки могат да бъдат намерени.

Той довърши кафето си. Анита щеше да остане ужасно разочарована.

— Естествено — продължи тя, — обясних на клиента, че ако въобще някога са съществували, едната е потънала заедно с Хенри Уайли, което прави невъзможно получаването на целия комплект. Другите две, изглежда, са се загубили някъде из лабиринта на историята, така че дори откриването на две трети от комплекта ще отнеме значителни усилия. Жалко е, когато си помислиш какво откритие би могло да бъде това. Не само във финансово отношение, но и за историята и изкуството.

— Да, жалко. Значи няма следи към другите две?

— О, чува се по нещо от време на време — отговори Анита, като помръдна леко голите си рамене и завъртя чашата с коняк. — Както ти казах, те са легенда, поне сред известните търговци и сериозните колекционери, така че понякога се чуват слухове за тях. А като знам колко често пътуваш и колко връзки имаш навсякъде по света, сметнах, че може да си чул нещо.

— Може би не съм питал подходящите хора.

Тя се усмихна и се наведе напред. Някои мъже можеха да си помислят, че трепкащата светлина на свещите прави очите й нежни и романтични, но за Джак те бяха изпълнени само с алчност.

— Може би е така — съгласи се тя, — но ако го направиш, ще се радвам да чуя отговорите.

— Ти ще си първата — увери я той.

Когато се прибра в апартамента си, Джак съблече ризата си, включи телевизора и хвана последните десет минути от мача, в който „Брейвс“ смазаха „Мете“ жестоко. Истинско разочарование, тъй като бе заложил двайсет кинта на „Мете“, а това само показваше какво става, когато се ръководиш от сантименталности.

Джак изключи звука, взе телефона и набра някакъв номер. Зададе някои въпроси на подходящия човек, но не понечи да сподели отговорите.

Глава 9

Тия откри, че Хенри Уайли е бил човек с разностранни интереси и огромно желание за живот. Вероятно поради работническия си произход бе обръщал голямо внимание на положението си в обществото.

Не бил пестелив и макар според собственото му признание да благовеел пред прелестите на млади, закръглени дами, останал верен на съпругата си си през почти четиридесетгодишния им брак.

Според Тия, това също се дължеше на работническия му произход.

Като писател обаче Хенри търпеше редакция.

Беше безкрайно обстоятелствен относно разни вечери и описваше храната толкова подробно, че Тия едва ли не усещаше вкуса на омарите или телешкото. Говореше за другите гости също така подробно и Тия започваше да си представя музиката, тоалетите и разговорите. И точно когато се почувстваше увлечена, той започваше да говори за бизнес, за инвестиции и лихви, както и да излага собственото си мнение за политиката.

Но все пак, докато четеше дневника, Тия усети симпатия към Хенри. Той бе готов да набие на кол президента Уилсън, когото не одобряваше, или да възхвалява до небесата Чърчил, когото боготвореше, а между двете мнения можеше да се прочете ода за агнешката плешка, която бе ял предишната вечер.

В същия пасаж той хвалеше внуците си или цитираше статия от вестник, която обсъждаше вечерната рокля на някоя от дъщерите му. Описваше с удоволствие вилата, която строеше, и добавяше щастливо, че ще е по-грандиозна и по-скъпа от къщата на Вандербилт.

Тия научи, че Хенри обичал да харчи пари, да се грижи за децата и внуците си и смятал добрата храна за едно от най-големите удоволствия на света.

Гордостта му от „Антики Уайли“ бе неимоверна, а амбицията му да го направи най-престижния антикварен магазин го бе ръководила цял живот. От тази амбиция произлизаха и интересът, и желанието му да притежава трите орисници.

В това отношение бе свършил доста добра работа. Беше открил Клото във Вашингтон през есента на 1914. Солидна част от дневника бе посветена на доволните му хвалби от сделката и покупката на сребърната орисница само за четиристотин двадесет и пет долара.

Хенри беше нарекъл това „пладнешки обир“ и Тия бе съгласна с него.

Самият той почти бе откраднал статуетката, която щеше да бъде открадната от самия него след по- малко от година.

Но старият Хенри, без да може да предвиди собствената си съдба, продължил да се ослушва. Издирването на статуетките му доставяло същото удоволствие както обилна вечеря от седем блюда.

През пролетта на следващата година, открил Лахезис у богат адвокат на име Саймън Уайт — Смит от Лондон.

Купил билети за себе си и за жена си, Едит, за прокълнатия кораб с вярата, че ще успее да придобие втората орисница за себе си и за „Уайли“, а след това да тръгне по следващата следа — към Атропа.

Събирането на трите орисници било най-голямата му амбиция. В името на изкуството, а и за да направи „Уайли“ още по-известна и уважавана фирма.

Тия си водеше бележки, докато четеше. После щеше да провери фактите и да използва подробностите от дневника, за да открие нови факти.

Самата тя вече имаше амбиция и желание и макар те да произлизаха от наранената й гордост и гняв, бяха не по-слаби от тези на прапрадядо й.

Щеше да открие орисниците и да си възвърне собствеността на Хенри.

Щеше да ги открие с грижливи проучвания, логика и справки, точно както бе постъпил Хенри. А после

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату