щеше да изненада баща си, да победи хитрата Анита Гай и да прецака проклетия Мълаки Съливан.
Когато телефонът й звънна, Тия седеше до бюрото с очила на носа и пиеше хранителна добавка с протеини. Както винаги когато работеше, тя си каза, че трябва да остави телефонния секретар да се включи. Но както винаги, се притесни, че може да е нещо спешно, с което само тя би могла да се справи.
Тия издържа две позвънявания, после вдигна.
— Ало?
— Доктор Марш?
— Да.
— Бих искал да поговоря с вас за работата ви. За определени области от работата ви.
Тия се намръщи, объркана от непознатия мъжки глас.
— Моята работа? Кой се обажда?
— Мисля, че имаме общи интереси. Е… с какво сте облечена?
— Моля?
— Обзалагам се, че носите копринени бикини. Червена коприна…
— О, за бога! — извика Тия и затръшна телефона. Притеснена и уплашена, тя се сви и се залюля напред-назад.
— Перверзник. Ще си взема нов номер, който да не е вписан в указателя — промърмори тя нервно.
Взе дневника и бързо го върна на мястото му. Всяка жена би си помислила, че когато е вписана в указателя като Т. Дж. Марш, това би я предпазило от обажданията на разни извратени типове.
Тя се замисли и извади указателя, за да потърси номера на телефонната компания, когато на вратата й се позвъни.
Първата й реакция беше раздразнение от натрапничеството, последвано след миг от парализиращ страх. Беше мъжът от телефона. Щеше да нахлуе в апартамента й и да я нападне. Да я изнасили. А после щеше да пререже гърлото й от ухо до ухо с огромен нож.
— Не ставай глупава, не ставай глупава — промърмори си тя, като притисна ръка към устата си и скочи на крака. — Типовете, които дрънкат мръсотии по телефона, са идиоти, ненормалници, криещи се зад анонимността. Сега може би звъни майка ти или госпожа Локли от долния етаж. Няма нищо страшно.
Тя излезе предпазливо от кабинета и пристъпи безшумно към вратата. Повдигна се на пръсти с разтуптяно сърце и надникна през шпионката.
Видът на едрия мъж с грубо лице, издокаран в черно кожено яке, я накара да изохка и да се завърти нервно с ръка на гърлото. Тя се огледа наоколо диво и грабна най-близкото оръжие. Въоръжена с бронзовата статуетка на Цирцея, Тия затвори очи.
— Кой сте вие? Какво искате?
— Доктор Марш? Доктор Тия Марш?
— Ще се обадя на полицията.
— Аз съм полицията. Детектив Бърдит, госпожо, полицейско управление Ню Йорк. Ще сложа значката си на шпионката.
Веднъж Тия бе чела книга, в която убиецът прострелва една от жертвите си през шпионката. Куршум в окото и оттам — направо в мозъка. Разтреперана, тя се приближи към шпионката и се опита да погледне, без да рискува да загине от жестока смърт.
Значката й се стори съвсем истинска, така че тя рискува и залепи око на шпионката.
— За какво става дума, детектив Бърдит?
— Бих искал да ви задам няколко въпроса, доктор Марш. Ще ми позволите ли да вляза? Можете да оставите вратата отворена, ако така ще се чувствате по-добре.
Тия прехапа устни и си каза, че ако човек не може да се довери на полицията, тогава какво му остава. Сложи бронзовата статуетка на мястото й и отключи вратата.
— Проблем ли има, детектив?
Той й се усмихна дружелюбно и мило.
— Бих искал да поговорим.
Влезе вътре доволен, че Тия се почувства достатъчно в безопасност, за да затвори вратата.
— В сградата ли има някакви проблеми?
— Не, госпожо. Можем ли да седнем?
— Да, разбира се — махна му тя към едно кресло и седна на крайчеца на друго.
— Хубаво място — каза полицаят.
— Благодаря ви.
— Предполагам, че сте наследила от баща си вкуса към антиките.
Лицето й пребледня.
— С баща ми ли е станало нещо?
— Не. Но е свързано с работата на баща ви, а и с вашата. Какво знаете за комплекта от сребърни статуетки, наречени трите орисници?
Той забеляза, че зениците й се свиват. Резултат от шока. Инстинктът му не бе го подвел.
— За какво става дума? — попита тя. — За Мълаки Съливан ли?
— Той има ли нещо общо с орисниците?
— Надявам се, че сте го арестували — горчиво каза тя. — Надявам се, че в момента гние в затвора. А ако ви е дал името ми, с надеждата, че ще му помогна да се измъкне, само си губите времето.
— Доктор Марш…
Той веднага усети, че е разкрит. Чу тихото й ахване в мига, преди Тия да се опита да скочи от креслото. Беше по-бърз и я върна на мястото й.
— Успокойте се.
— Вие сте онзи, който ми звъня по телефона. Въобще не сте ченге. Той ви е изпратил, нали?
Джак беше очаквал сълзи и писъци и се впечатли, когато, вместо да изпадне в истерия, тя го погледна разгневено.
— Не познавам вашия Мълаки Съливан, Тия. Казвам се Джак Бърдит. Собственик съм на охранителна фирма „Бърдит“.
— Вие сте просто един лъжец. И перверзник при това. — Яростта й понамаля и тя усети, че гърлото й се свива.
— Трябва да си взема инхалатора — каза Тия.
— Трябва да се успокоите — поправи я той. — Работил съм с баща ви. Можете да го попитате.
— Баща ми не работи с перверзници.
— Слушайте, съжалявам за това. Телефонът ви е подслушван. Когато усетих това, издрънках първото, което ми дойде наум.
— Телефонът ми не е подслушван.
— Скъпа, работата ми е да знам такива неща. А сега, искам да се успокоиш. Ще ти дам телефона си. Обезопасен е. Искам да се обадиш в шестдесет и първи участък и да потърсиш детектив Робинс. Боб Робинс. Попитай го дали ме познава и дали ще гарантира за мен. Ако не го направи, кажи му веднага да изпрати патрулна кола тук. Съгласна ли си?
Тия стисна устни. Помисли си, че ръцете му бяха твърди като камък, а студеният блясък в очите му я предупреди, че няма да се измъкне.
— Дайте ми телефона.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък телефон и визитна картичка.
— Това е компанията ми. Бих ти предложил да се обадиш на баща си, за да ти даде препоръка за мен, но не знам дали и неговите телефони не са подслушвани.
Тия не свали очи от Джак, докато говореше по телефона.
— Искам номера на шестдесет и първи участък в Манхатън. Свържете ме с него, моля.
Джак кимна.
— Търсете детектив Боб Робинс — посъветва я той.
Тия го послуша и се опита да възстанови нормалното си дишане.
— Детектив Робинс? Обажда се Тия Марш.
