Говореше ясно и му съобщи внимателно адреса си. Джак одобри действията й и си помисли, че жената не беше глупава.
— В апартамента ми е един мъж, който проникна тук под предлог, че е полицай. Твърди, че името му е Джак Бърдит. Посъветва ме да поискам от вас препоръки за него — каза Тия, после повдигна вежди. — Около метър и деветдесет, сто килограма. Тъмноруса коса. Сиви очи. Да, малък белег от дясната страна на устата. Разбирам. Да, разбирам. Съгласна съм с вас. Благодаря ви.
Тя отдръпна за момент телефона от ухото си.
— Детектив Робинс потвърди, че ви познава и не сте психопат. Увери ме, че с радост ще ви срита в задника, задето се представяте за полицай. Готов е да издаде заповед за ареста ви, ако реша да предявя обвинения. Освен това каза, че му дължите двадесет долара и би искал да говори с вас.
— Благодаря — каза Джак и взе телефона. — Да, да. Ще ти обясня всичко при първа възможност. Каква фалшива значка? Не знам за какво говориш. Ще се чуем по-късно.
Той прекъсна връзката и прибра телефона.
— Добре ли е така? — попита той Тия.
— Не, не е добре. Определено не е добре. Извинете ме.
Тя скочи от креслото и излезе от стаята. Тъй като не беше напълно сигурен дали Тия не се кани да грабне някакво оръжие, Джак я последва.
Тия отвори един от шкафовете в кухнята, а Джак повдигна вежди учудено, когато видя редиците с шишета с хапчета. Тя взе аспирин и отвори хладилника.
— Получих главоболие от напрежението. Много ви благодаря.
— Извинете ме. Не можех да рискувам с телефона. Вижте.
Джак взе кухненския телефон и отвъртя долната му част.
— Виждате ли това? Микрофон с доста добро качество.
— Не мога да различа подслушвателно устройство от жаба, така че просто се налага да ви повярвам, нали?
Той се усмихна. Проучванията не му бяха показали, че Тия е с толкова бързи реакции.
— Предполагам, че е така. Трябва да внимавате какво казвате, когато говорите по телефона.
— И защо трябва да се доверя на думите ви, господин Бърдит?
— Джак. Наричайте ме Джак. Имате ли кафе?
Леденият й поглед го накара да свие рамене.
— Добре. Анита Гай.
Той се усмихна, когато Тия бавно отпусна шишето с пода.
— Да, мислех си, че това ще ви прозвучи познато. Смятам, че точно тя е човекът, който подслушва телефона ви. Анита иска трите орисници, а вие и семейството ви сте връзката към тях. Статуетката на Хенри Уайли, Клото, не е била загубена при потъването на „Лузитания“, нали?
— Щом сте приятел на Анита, попитайте я за това.
— Не съм казвал, че сме приятели. Аз съм колекционер. Това е нещо, което баща ви би могъл да потвърди, но бих предпочел да го попитате лично, защото не искам Анита да следи ходовете ми. Купувал съм доста хубави неща от „Уайли“. Последната ми придобивка беше ваза на Лалик. Изключителна. Шест голи девици, които наливат вода. Е, обичам голи жени — каза той с бърза, весела усмивка. — Съдете ме.
— Мислех, че обичате червени копринени бикини.
— Нямам нищо против тях.
— Не мога да ви помогна, господин Бърдит. Върнете се при госпожица Гай и й кажете, че си губи времето с мен.
— Не работя с или пък за Анита. Работя за себе си, а храня личен интерес към орисниците. Анита ми подхвърли стръвта, с надеждата, че ще й свърша работата и ще я отведа до тях. Но не си е направила добре сметката. В същото време не иска да ви изпуска от погледа си — добави той, като махна към телефона. — Обзалагам се, че вие знаете нещо, което Анита не знае. Мисля, че бихме могли да си помогнем един на друг.
— Защо да ви помагам? Дори и да можех.
— Защото съм адски добър в работата си. Кажете ми какво знаете и аз ще ги намеря. Точно това искате, нали?
— Не съм съвсем наясно какво точно знам.
— Кой е Мълаки Съливан?
— Е, той е нещо, в което съм сигурна.
Беше сигурна, тъй като само споменаването на името му предизвикваше неприятно стягане в гърдите й.
— Той е лъжец и мошеник. Твърди, че Анита измамила и него, но доколкото знам, може да са близки като… като крадци — довърши Тия.
— Къде мога да го намеря?
— Предполагам, че се е върнал в Ирландия. Коув. Но бих предпочела да се пържи в ада.
— Каква е неговата връзка?
Тия се поколеба, но не можа да намери основателна причина да не отговори.
— Твърди, че Анита откраднала една от орисниците от него. Но тъй като вероятно езикът му би изсъхнал, ако опиташе вкуса на истината, силно се съмнявам дали това е вярно. Е, всичко това беше много интересно, но прекъснахте работата ми.
— Имате визитната ми картичка. Помислете по въпроса и се свържете с мен.
Джак се приготви да си тръгне, после се обърна и я погледна.
— Ако знаете нещо, внимавайте къде стъпвате. Анита е змия, Тия. От онези, които обичат да поглъщат меки, красиви създания.
— А вие какъв сте, господин Бърдит?
— Аз съм човек, който цени и уважава капризите на съдбата.
Мълаки Съливан, повтори си Джак, докато излизаше. Изглежда, щеше да му се наложи да предприеме пътешествие до Ирландия.
Пътуването от Лондон до Ню Йорк е дълго и на човек му се струва още по-дълго, когато е заклещен на средна седалка с размера на пощенска марка между една жена, чиито крака са дълги почти колкото неговите, и мъж, който използва лактите си като тесли.
Всичко това, съчетано с групата младежи, развилнели се във второкласната кабина, и бебето два реда пред тях, което счупи световния рекорд за непрекъснат плач, правеше съня невъзможен.
Гидиън се опита да се съсредоточи в книгата си, но дори великолепната проза на Стайнбек не можеше да го завладее достатъчно. Затова прекара часовете в размисъл и огледа от всички страни кашата, в която той и семейството му се бяха забъркали.
Оцеля от полета, после изтърпя агонията на митническата проверка и прибирането на багажа. Беше готов на убийство, за да може да положи измъченото си тяло на равна повърхност.
— Сигурна ли си в този твой приятел? — обърна се той към Клио.
— Слушай, помоли ме да се сетя за някой приятел в града, който да ни подслони за няколко дни, без да задава излишни въпроси, тъй като си прекалено стиснат, за да извадиш пари за хотел. Е, този приятел е Мики.
— На този етап не мога да си позволя да платя проклетия хотел. А и не знам дали мога да се доверя на човек, наречен Мики — промърмори Гидиън.
— Успокой топката.
Клио си пое дълбоко въздух, когато тръгнаха към изхода. Вече бяха в Ню Йорк.
— Трябваше да поспиш в самолета — добави тя. — Аз спах като заклана.
— Знам. И заради това ще те мразя до края на живота си.
— Мрън, мрън, мрън. Хич не ми пука — ухили се тя, като излезе навън в адския шум и миризмата на изгорели газове. — О, Господи, върнах се!
Гидиън се надяваше да подремне в таксито, но шофьорът бе пуснал някаква умопомрачителна индийска
