Заливът на тайните

започнах да изпитвах симпатия към нея. Не искам да изпитвам симпатия. Предпочитам да я презирам.

— Добре, ясно. — Според Обри и нейния начин на мислене, въпросът беше решен и всичко бе от ясно по-ясно. — Можеш да си спокойна. Теренът изцяло е твой. Сметките ни са чисти, нали?

— Да. Да. Високо оценявам това, че дойде да говориш с мен и не ме цапардоса по носа.

— Ако те бях цапардосала, нямаше да си намеря място. Сет нямаше да ми прости, да не споменавам за родителите ми. Е, аз трябва да си вървя.

— Обри. — За Дру импулсивните действия винаги бяха нещо ужасно и непозволено. Беше възпитана да мисли, преди да действа. Но тя се насили. — Знаеш ли, аз много трудно се сприятелявам. Просто не мога, това не е от най-силните ми страни или умения. Инак съм страхотна в запознанствата, разговорите, в обществото. Но нямам много приятели. — Тя въздъхна дълбоко. — Днес мисля да затворя магазина малко по-рано. Ще ми трябват само няколко минути да заключа. Бързаш ли много, или ще дойдеш да изпием по едно питие?

Със Сет беше свършено, помисли си Обри. Той нямаше да издържи дълго на тази уязвимост и женственост, които прозираха под външното лустро и невъзмутимост.

— Имаш ли хубаво вино у вас?

— Да. — Дру се усмихна. — Имам.

— Тогава ще мина през къщи да си взема един душ и ще дойда. Знам къде живееш. Ще се видим у вас.

От прозореца на своето ателие Сет забеляза как Обри се върна в камиончето си.

Беше я мярнал да слиза от него преди около половин час. И макар да не видя лицето й, по походката и стойката на тялото й можа да предположи какво става. Малката му сестричка беше тръгнала на война и бе готова да пролива кръв.

Той реши да не слиза долу. Докато не се видеше с Глория и не оправеше нещата, беше решил да стои на разстояние от семейството си и да не ги забърква.

Но се ослушваше за викове или счупени стъкла. Ако чуеше нещо такова, щеше да изтича и да ги разтърве.

Очевидно двете жени в цветарницата не бяха стигнали до бой, защото не чу нищо и след малко видя Обри да се връща, да скача пъргаво в кабината и да отпрашва, без каквито и да е следи от раздразнение или ярост.

Е, една грижа по-малко, каза си и отиде в кухнята, за да погледне часовника на печката. Оставаха малко по-малко от пет часа до онова, което го преследваше като орис, като провидение. Тогава щеше да се срещне с Глория, да й даде парите, които бе изтеглил от сметката си в брой, и да се върне обратно в своя живот.

Дру тъкмо се прибра у дома, когато Обри пристигна. Това не й даде възможност да приготви бисквитите със сирене, както бе намислила, нито да измие хубавото червено грозде, което бе купила пътем от пазара.

Колкото и обикновена да бе поканата, тя бе свикнала да посреща гости по подобаващ начин. А това не включваше гостенката й да влезе, да пъхне голямата хартиена торба в ръцете й, да се огледа наоколо и да подсвирне.

— Супер! Като първа страница на списание „Къща и градина“. — Обри се усмихна приветливо. — Това не е комплимент. Майка ми направо ще се влюби в къщата ти. Със сигурност ще си завре носа навсякъде. Имаш ли чистачка? — попита и прекара пръст по масата. — Я виж ти, никакъв прах.

— Не. Аз си чистя сама и не съм…

— А би трябвало. Ти си работещо момиче и тъй нататък. Мама може да уреди всичко. Къщата е много голяма. — Обри започна да се разхожда без покана, докато Дру стоеше стреснато с плика в ръце. — И аз искам да имам голяма къща, когато се отделя. Ще променя живота си. Понякога имам чувството, че живея с милиони хора. Тогава обаче сигурно ще се чувствам самотна и те ще ми липсват, така че ще прекарвам половината от времето си пак с тях.

Тя погледна нагоре.

— Високи тавани. Сигурно ти струва доста пари да отопляваш това място през зимата.

— Искаш ли да видиш сметките? — леко ядосана попита Дру и Обри се разсмя.

— Може би по-късно. Сега предпочитам виното. А, в плика има сладкиши. Мама ги изпече вчера. С шоколадов пълнеж. Страхотни са. Кухнята насам ли е?

— Да. — Дру въздъхна и я последва, решила да се опита да плува по течението и да не се дразни от нищо.

— Много си подредена — рече Обри, след като огледа кухнята и отвори задната врата. — Охо, тук е направо чудесно! Какво райско кътче! Сякаш си на своя собствен малък остров! Не ти ли е малко самотно тук, градско момиче? Не се ли страхуваш от духове и призраци?

— Не. Първоначално мислех, че може да се чувствам самотна, но се оказа, че изобщо не е така. — Дру остави кесията върху масата и извади бутилка „Пино Григьо“. — Чувствам се направо отлично! Обичам да слушам водата, птиците и вятъра. Харесва ми тук. Не обичам градовете. И знаеш ли, първата сутрин, когато се събудих в тишината, а слънцето надничаше през прозореца ми като закачлив хлапак, осъзнах това. Никога не съм ги обичала.

Тя наля виното в две чаши.

— Искаш ли да седнем в задния двор?

— Чудесно. Аз ще взема сладкишите.

И така, те имаха чудесно бяло вино и пълна чиния със сладки. Слънцето се промъкваше сред листата на дърветата, сякаш искаше да подслуша какво си говорят.

— О, да не забравя — сети се Обри, като едва проговори с пълна уста. — Двамата със Сет се заклехме, че няма да казваме на никого за големия ни експеримент.

— Аха.

— Теб не те броя, защото ти също си част от него. Идеята беше твоя. Но след като вече ти казах, или ще трябва да те убия, или ти ще трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого.

— Клетвата включва ли проливане на кръв?

— Аз обикновено използвам слюнка.

Дру помисли около две секунди.

— Предпочитам да не използваме никакви телесни течности. Моята дума ще ти бъде ли достатъчна?

— Напълно. — Обри си взе още един сладкиш. — Хора като теб държат на думата си.

— Какво искаш да кажеш с това хора като мен?

— Ами-и-и, възпитани — обясни Обри със широк жест на ръката. — Ти си направо породиста. Чистокръвна. С родословно дърво.

— Може би трябва да приема това като комплимент, макар да звучи все едно говориш за кон или куче.

— Разбира се, че е комплимент. На лицето ти сякаш е изписано „Аз съм прекалено културна и добре възпитана, за да правя това на въпрос“. Ти винаги изглеждаш безупречно. Възхищавам ти се, макар че по принцип го мразя. Не си дребнава, нито глезена или надута. Просто винаги изглеждаш добре.

Обри спря, замисли се и продължи отново с пълна уста.

— О, чакай, да не си помислиш нещо. Не те свалям, нито ти се натискам. Аз харесвам момчета.

— Разбирам. Значи няма нужда да правим големия експеримент между нас двете. — След две доста дълги секунди Дру избухна в смях. Чак се наведе да се облегне назад, защото щеше да падне от стола. — Само да можеш да видиш лицето си! За пръв път откакто те познавам те виждам онемяла!

— Това беше добре казано. — Като кимна одобрително, Обри вдигна чашата си с вино. — Направо страшно добре. Може да взема да те харесам. Е, смяташ ли да говориш със Сет да ти даде портрета, когато го завърши?

— Не знам. — Дали изобщо щеше го завърши? — зачуди се Дру. Може би й бе толкова сърдит, че не искаше да я види повече? Не, все пак щеше да го завърши, реши тя. Беше художник и нямаше друг шанс.