малко брашно, за да се омеси, и може би чесън. Всички продукти може да се намерят в кухнята. След това щях да го сгъна добре, с джобовете навътре и да му го изпратя. Как ли щеше да се изненада, когато го извади от кутията?
— Ще го запомня, за да го използвам, ако имам друг подобен случай.
— Добре. Но номерът с дисковете и обувките наистина ми хареса. Ако един мъж е маниак на тема обувки, както Фил например, наистина ще го заболи. Какво ще кажеш да се поразходим малко, за да смелим тези сладкиши. След това може да си поръчаме китайска храна.
Дру си помисли, че не е толкова сложно да станеш приятел с някой.
— Звучи ми страхотно.
Вагон-ресторантът беше осветен като авиационна писта, но бизнесът не процъфтяваше особено бурно. Сет седна в избелялото от слънцето червено сепаре най-отзад. Глория все още я нямаше. Щеше да закъснее.
Тя винаги закъсняваше. Това според нея беше още един начин да покаже кой командва парада.
Сет си поръча кафе, макар да знаеше, че няма да го изпие. Но му трябваше нещо за опора. Десетте хиляди долара в брой бяха в стара брезентова торба на пейката до него.
На един висок стол пред бара седеше мъж. Раменете му бяха широки колкото планината Монтана. Вратът му бе червен от слънцето, косата му бе подстригана ниско и стърчеше остра, човек имаше чувството, че може да отреже хляб върху нея. Беше обут с джинси и кутията за тютюн, която сигурно имаше навик да носи в джоба си, бе очертала изтъркан светъл кръг в избеления плат.
Мъжът ядеше ябълков пай съсредоточено като хирург, който прави сложна операция.
От джубокса в ъгъла долиташе тихичкото, монотонно пеене на Уейлън Дженингс.
Барманката зад бара бе облечена в бонбоненорозова блуза, а името й бе избродирано с бяло над дясната гръд. Тя извади каната с кафе от нагревателя, приближи до мъжа и изви предизвикателно бедра, докато му доливаше кафе в чашата.
Пръстите на Сет инстинктивно потърсиха скицника. Нямаше такъв, разбира се.
Затова се зае да нарисува сцената в главата си. Барът — целият осветен с ярки светлини. Една двойка на средна възраст седи тихо в едно от сепаретата. Имат уморен вид сякаш са пътували цял ден. Ядат, без да разговарят. Но в един момент жената подава на мъжа солницата и той стиска леко ръката й.
Щеше да нарече картината „Край пътя“, помисли си Сет. Или може би „Шосе 13“. Рисуването наум го ободри и той леко се поотпусна.
В този момент влезе Глория и картината изчезна от главата му.
Беше отслабнала още повече. Острите кости на ключиците й сякаш се мъчеха да пробият кожата отстрани на гърлото. Смъкнатите лопатки на тазовите й кости стърчаха издайнически под прилепналите червени панталони. Беше обута с отворени високи чехли, които шляпаха на краката й, докато вървеше по пода, покрит с изтъркан остарял линолеум.
Косата й беше изрусена почти до бяло, късо подстригана и права. Тази прическа само подчертаваше още повече колко слабо бе лицето й. Бръчките около устата и очите й бяха дълбоки. Гримът, който си бе сложила, изобщо не можеше да ги скрие.
Сет си представи как това я разстройва и ядосва всеки път, когато се погледне в огледалото.
Все още не бе навършила петдесет, пресметна той, но изглеждаше така, сякаш някой бе дърпал кожата на лицето й в различни посоки.
Тя седна срещу него. Лъхна го парфюмът й — беше силен, с аромат на цветя. Дори беше прикрил миризмата на уиски, защото не долови такава. Или тя бе държала бутилката далеч от себе си преди срещата.
— Последния път косата ти беше по-дълга — рече Глория, след което се обърна към сервитьорката. — Какъв пай имате тази вечер?
— С ябълки, череши и лимон.
— Едно парче с череши и ванилов сладолед. А ти, Сет, скъпи? Не искаш ли нещо?
Гласът й го накара да стисне зъби.
— Не.
— Избери си нещо. Имате ли шоколадов сироп? — попита тя.
— Да. Искате ли?
— Просто полейте с него сладоледа. А също и кафе. Това е засега. — Тя се облегна назад и сложи едната си ръка на облегалката на пейката. Каквато беше слаба, кожата й бе започнала да провисва. — Мислех, че ще останеш в Европа, да се забавляваш с италианките. Но сигурно ти е станало мъчно за дома. Е, как е щастливото семейство Куин напоследък? Как е скъпата ми сестричка Сибил?
Сет вдигна чантата от пейката до себе си и я постави на масата. Но когато ръката й посегна към нея, той сложи юмрука си отгоре й.
— Взимай ги и изчезвай! И ако посмееш да направиш нещо на някой от моето семейство, ще си платиш. При това ще платиш много повече, отколкото има в тази торба.
— Така ли се говори с родна майка!
Тонът му не се промени.
— Ти не си ми майка. И никога не си била.
— А кой те носи в корема си цели девет месеца? И кой те роди на този свят? Ти ми принадлежиш.
Той отвори чантата и я наклони така, че тя да види съдържанието й. Задоволството, което се изписа на лицето й, разбунтува стомаха му. Стана му гнусно и гадно.
— Ето ти парите. И запомни! Стой далеч от мен и от всичко мое.
— Ти и твоето семейство! Сякаш си получил нещо от тези задници, за които не давам пет пари! Мислиш си, че си голяма работа вече, нали? Мислиш си, че си много специален. Само че не си. Нищо не си!
Гласът й се повиши дотолкова, че мъжът на бара и сервитьорката ги погледнаха с безпокойство. Сет стана, извади десет долара от джоба си и ги остави на масата.
— Може и да не съм. Но все пак съм по-добър от теб.
Пръстите й се извиха като нокти на хищна птица, но тя успя да се удържи и отпусна длан на масата, докато той излезе. Сетне сграбчи чантата и я постави до себе си.
Добра сумичка имаше тук. Достатъчно да й стигне за няколко седмици, докато изработи останалите, помисли си Глория.
О, тя не бе приключила с Сет. Съвсем скоро той отново щеше да чуе за нея.
11
Сет се прибра в ателието си, зарови се и не излезе оттам. Рисуваше, за да избяга, да се скрие, да се извини и да потисне яростта и раздразнението, които го изпълваха.
Знаеше, че семейството му се притеснява за него. Почти не се виждаше с тях, по-точно не бе видял никой през последните три дни. Не беше в състояние да се срещне с когото и да е, след като се раздели с Глория.
Струваше му се, че ще внесе част от нея и нейното зловоние в домовете им, в живота им. Не искаше това. Тя бе като маймуна върху гърба му, като хищен лешояд, впил нокти в раменете му. Трябваше да направи всичко възможно, за да й попречи да скочи и върху техните гърбове.
Парите бяха най-нищожната цена, която бе готов да плати, за да се отърве от нея. Знаеше, че тя пак щеше да се върне. Глория винаги се връщаше. Но ако десет хиляди щяха да му осигурят известно спокойствие и мир, той бе готов да ги плати.
Така че се хвана за работа, за да потисне гнева и страха, докато намери покой.
Извади голямо платно и започна да рисува онова, което усещаше в себе си. Един объркан свят от чувства и образи приемаше форма и цвят, такива, каквито извираха направо от душата му.
Сет ядеше, когато бе гладен, и спеше, когато погледът му се замъгляваше. През останалото време рисуваше така, сякаш от това зависеше животът му.
Точно това си помисли Дру, когато застана на вратата на ателието. Беше като битка между живота и смъртта, между разума и безумието, между надеждата и отчаянието. Битка между него и четката.
