Той я държеше в ръката си като оръжие и сякаш мушкаше с нея платното, режеше го със сабя, промушваше го с шпага. Друга четка стърчеше между зъбите му като кинжал, който държи в резерв. Музиката гърмеше, някаква китара безумно плачеше, барабаните отмерваха ритъма като изстрели. Навсякъде имаше боя — по ризата, по джинсите, по обувките му. И по пода. Сякаш бяха капки кръв, помисли си Дру, като стисна вазата, която държеше в ръцете си.
Той не бе чул нейното почукване на вратата заради силната музика. Сега обаче, като го гледаше, тя осъзна, че не би я чул дори ако в стаята цареше пълна тишина и тя бе извикала името му.
Той не беше тук. Не бе нито в тази стая, нито в този свят. Сет рисуваше. Беше в картината.
Каза си, че ще е по-добре да се върне и да затвори вратата след себе си, да не нарушава работата му. Но не можа да го направи.
Да го гледа как рисува в това състояние, беше възбуждащо, интимно и странно еротично усещане. Той я изкушаваше, привличаше, прелъстяваше сетивата й със сила и страст, които бяха извън границите на човешкото възприятие. Не можеше да проумее и разбере тези чувства. Бяха далеч от всичко, което й бе познато, далеч от нейния свят, както луната от земята.
Затова стоеше замръзнала и онемяла край вратата и го гледаше как сменя едната четка с другата, как удря, как разбърква боята и я нанася върху платното. Чисти, резки, почти яростни движения, след това неочаквано деликатни, сякаш да потушат някакъв огън и гняв.
Макар че бризът нахлуваше през отворения прозорец, Дру можеше да види тъмното петно от пот, образувало се в средата на ризата му, както и влажния блясък по ръцете и шията му.
Това беше тежък физически труд, помисли си тя, съвсем не удоволствие.
Веднъж й бе казал, че никога не страда, когато рисува, но грешеше. Всичко, което се ражда с такава нажежена страст, не може да не е съпроводено с болка.
Когато Сет отстъпи назад от платното, стори й се, че гледа така, сякаш картината се е появила от въздуха, от нищото. Все едно не я е нарисувал той и я вижда за пръв път. Ръката, която държеше четката, бавно се отпусна. Той извади другата четка от устата си и я остави на масата. Сетне разтърка мускулите на дясната си ръка, размърда пръстите си. Като сомнамбул.
Дру започна да отстъпва леко назад, но той се обърна и я загледа като човек, който излиза от транс. Изглеждаше напълно изтощен, леко замаян и мъчително безпомощен.
След като бе пропуснала възможността да се измъкне незабелязано, трябваше да направи единственото, което й оставаше. Затова пристъпи, отиде до уредбата и намали звука до минимум.
— Извинявай. Ти не ме чу, като почуках. — Не поглеждаше към картината. Просто се страхуваше да го направи. Затова гледаше право в него. — Прекъснах работата ти.
— Не си. — Той отмахна кичурите коса, който бяха паднали върху челото му. — Мисля, че свърших.
Надяваше се да е така, защото знаеше, че повече не може да направи нищо. Тази картина го бе изпразнила напълно.
Отиде до работната маса, за да изчисти четките си.
— Какво мислиш? — попита я, като кимна с глава към платното.
Представляваше буря в морето. Силна, яростна, жестока, свирепа и удивително истинска, жива. Цветовете бяха тъмни и страшни — синьо, зелено, черно, порочно жълто, което приличаше на избелели синини от болезнени контузии.
Сякаш можеше да дочуе рева на вятъра и да почувства ужаса на мъжа, който се бореше отчаяно да удържи лодката си, заплашена всеки миг да бъде погълната от издигналата се като кула стена от вълни.
Водата шибаше безмилостно, от небето се стичаше порой, сред който като камшици се извиваха светкавици. Тя видя лица — някакви призрачни, загатнати като намек лица сред подивелите смъртоносни облаци, които изливаха сърдит, яростен дъжд. И още лица в морето, сред бездната на вълните.
Изглеждаха сърдити и някак си лакоми — да заситят глада си с нова жертва.
Самотната лодка и самотният мъж бяха съвсем сами в тази първобитна война със стихиите.
А някъде там, в далечината се виждаше земя. Имаше светлинка. Имаше малко късче чисто небе. То беше ясно и синьо. Там беше домът.
Мъжът се бореше да стигне до него.
— Много е силна — успя да произнесе Дру. — И има много болка в нея. Ти не си показал лицето му, така че се чудя дали ще видя отчаяние или решимост, страх или възбуда. Всъщност си го направил нарочно, нали? Не си нарисувал лицето му, за да можем, като гледаме, да видим онова, което ще почувстваме, ако ние сме на негово място и се борим със собствените си страхове и демони.
— А питаш ли се дали ще победи?
— Знам, че ще победи, защото иска да се върне вкъщи. Там го очакват. — Тя погледна към него. Все още чистеше четките и ръцете си от боята, като ожесточено ги търкаше.
— Добре ли си?
— Какво? — Той я погледна, а сетне отново сведе очи към ръцете си. — А, да. Понякога ми се схващат, когато работя прекалено дълго.
— От колко време работиш?
— Не знам. Какъв ден е днес?
— Значи дълго. Мисля, че трябва да си отидеш у вас и да си починеш. — Тя вдигна вазата с цветя, която бе оставила до уредбата. — Донесох ти това. — Изнесе я напред. — Предлагам ти мир.
В тумбестата ниска синя ваза имаше пъстър букет полски цветя.
— Благодаря. Красиви са.
— Не знам дали съм разочарована или облекчена, че през последните няколко дни не те видях, за да изясним недоразумението между нас.
Той помириса цветята. Нещо в букета леко ухаеше на ванилия.
— Това недоразумение ли беше?
— Добре де, аз сбърках. По принцип много рядко греша.
— Нима?
— Да, много рядко. Така че за мен винаги е шокиращо, когато го сторя. Но ако се случи, предпочитам да си призная, да се извиня и да оправя нещата възможно най-бързо.
— Добре. Защо не ми кажеш къде си сгрешила? В коя част от нашето „недоразумение“?
— За теб и Обри. Не само по отношение на вашите взаимоотношения, а и защото нямам никакво право да се намесвам в нещо, което си е твоя лична работа.
— Аха. Значи си сбъркала два пъти.
— Не. Просто грешката е от две части. Извинявам ти се.
Той остави цветята, след което размърда раменете си, сякаш да се освободи от някаква скованост.
— И как разбра, че си сгрешила?
Е, помисли си Дру, ако очакваше да приеме само извинението й, без да зададе въпрос, значи отново не бе на правилен път. Трябваше да го знае.
— Обри мина онзи ден покрай мен в магазина и ми обясни нещата съвсем ясно. Сетне двете вечеряхме и пихме вино у нас.
— Я чакай, чакай. Значи когато аз ти обясних нещата, ти ме изрита…
— Никога не съм те ритала!
— Метафорично казано. А когато Обри ти обясни нещата, всичко ти стана от ясно по-ясно… все едно, че гледаш през стъкло? Така ли?
— Да.
— И ти просто така й повярва, след което ядохте ориз със зеленчуци?
— Точно така. — Тя с удоволствие си спомни за вечерта. Беше изключително приятно прекарване. — Тъй като тя не се опитва да ме вкара в леглото си, нямаше никакви причини да ме лъже. А ако е имала някакъв интерес към теб в романтичен или сексуален аспект, то тогава не би имала мотив да ме уверява, че съм сгрешила по отношение на вас двамата, и да разчиства пътя ми. Което означава, че наистина съм сгрешила, за което ти се извинявам.
— Не знам защо — рече след секунда мълчание Сет, — но не мога да реша какво точно изпитвам и затова взе да ми писва. Искам една бира. Ти искаш ли?
— Това означава ли, че приемаш извинението ми?
