Заливът на тайните

— Все още мисля по въпроса — извика той от кухнята. — Да се върнем към фразата, която употреби току-що — „да разчиства пътя ми“. Хареса ми. Мисля, че това може да обърне нещата в твоя полза.

Дру взе бирата, която й подаде.

— Не те познавам достатъчно добре.

— Скъпа, та аз съм като отворена книга за теб.

— Не, не си. Нито пък аз съм. Но очевидно искам да те опозная по-добре.

— Какво ще кажеш за пица?

— Не те разбрах.

— Какво ще кажеш да си поръчаме една пица, защото умирам от глад. Освен това искам да прекарам известно време с теб. Гладна ли си?

— Добре, но аз…

— Къде по дяволите е този телефон? — Той започна да тършува сред вещите по масата, потърси по полиците и накрая го откри под възглавницата на леглото. — Гледай сега, скоростно набиране. — Той натисна един бутон. — Запаметил съм всички жизненоважни номера… Здрасти, обажда се Сет Куин. Да, добре съм. А ти как си? Супер. Искам една голяма, с всичко отгоре й.

— Не — рече Дру и той я погледна намръщено.

— Чакай малко — изрече в слушалката и се обърна към нея. — Какво не!

— Без допълнителни екстри.

— Без? — Той я загледа удивен. — Ама хич никакви? Какво ти става, да не си болна?

— Казах без — повтори твърдо Дру. — Когато искам салата, ям салата, когато искам месо, ям месо. Когато искам пица, искам истинска пица.

— Боже! — Той въздъхна и потърка брадичката си както често правеше Итън. — Добре, направи едната половина напълно класическа, а на другата сложи всички сосове и екстри. Да, в апартамента над цветарницата. Благодаря.

След като свърши разговора, той хвърли телефона върху леглото.

— Няма да се забави много. Виж, трябва да се почистя малко. — Бръкна в някаква кутия и извади нещо, което сигурно бяха чисти джинси. — Ще си пусна един душ. Почакай ме, веднага се връщам.

— Може ли да разгледам картините ти?

— Разбира се. — Той махна с ръка, след което се скри с бирата в малката баня. — Може.

И Дру неочаквано осъзна, че всъщност бяха приятели. Сякаш винаги са били.

Каквото и да се случеше между тях, те бяха приятели. Не беше ли чудесно!

Все пак изчака той да затвори вратата на банята и да чуе шума на водата от душа, преди да отиде до картината, поставена на статива до предните прозорци.

Погледна я и дъхът й спря. Сигурно реакцията на всеки, който гледа себе си нарисуван, е такава. Момент на изненада и удивление, да видиш себе си през очите на някой друг.

Не беше си се представяла по този начин. Не и толкова романтично, секси и… Беше доста дръзка благодарение на цветовете, беше замечтана благодарение на светлината, беше секси благодарение на позата, с разголеното бедро и ярката пола, небрежно заметната.

Беше някак си силна въпреки отпуснатата поза.

Беше я довършил. Да, нямаше какво още да се прави по нея. Картината бе страхотна. Изключително красива.

Бе я нарисувал красива, помисли си Дру. Желана и все пак някак далечна, защото беше ясно, че е сама. Че иска да бъде сама.

Беше му казала, че не го познава достатъчно добре. Сега повече отвсякога разбра колко вярно е това. Изобщо можеше ли някой да го познава? Как е възможно да познаваш някой с толкова богата душевност, че да е в състояние да създаде нещо толкова красиво и нежно в една картина и толкова страстно и яростно в друга?

Изпита желание да го опознава все повече и повече, с всяка следваща стъпка, във всяка следваща минута.

Затова отиде до платната, подпрени на стената, седна на земята, остави бирата си до себе си и започна да ги разглежда.

Една обляна от слънце Флоренция с червени керемидени покриви, златисти къщи и криви калдъръмени улички.

Друга картина, която щеше да експлодира от цветове и движение — Венеция, разпозна Дру, с петна от хора, неразличими тълпи без лица.

Един пуст път, виещ се сред искрящо зелени полета.

Една прекрасна жена, гола, с тъмни очи, пълни със съновидения, с разточително великолепие от коса, пръсната около лицето и раменете, на фона на Рим, който се виждаше през прозореца зад гърба й.

Поле от слънчогледи, горящи в топлината на летния ден, която сякаш се излъчваше на талази от платното, така че можеше да я почувства с кожата си — и сред тях усмихнатото лице на едно малко момиченце, което тича с червен балон над главата. Балонът сякаш плуваше в маранята.

Видя радост и романтика, тъга и прищявка, желание и отчаяние.

Не, не тя, той ги бе видял, поправи се Дру. Той виждаше всичко.

Когато Сет се върна, тя все още седеше на пода с една картина в скута. Бирата стоеше недокосната до нея.

Той се наведе и вдигна бутилката.

— Какво ще кажеш да я сменим с вино?

— Няма значение.

Не можеше да откъсне погледа си от картината.

Беше акварелен пейзаж, който бе направил през един дъждовен ден в Италия. Спомни си, че беше тъжен, измъчваше го меланхолия. Беше грабнал четката и бе нарисувал блатото, където бе бродил като момче. Блатото с неговите каучукови и дъбови дървета, сплели клоните си в непроходима джунгла, с високи треви и жилави лиани, с мъх, мек като кадифе, и водни лилии, направени сякаш от восък, а водата като че ли не искаше да пусне пленената в капана й светлина.

— Това място е недалеч от нашата къща — обясни той. — Този път излиза в задния двор, по него можеш да се върнеш. — През ума му мина, че бе направил точно това, когато я бе рисувал. Беше се върнал по пътя у дома.

— Ще ми я продадеш ли?

— Ако продължаваш да идваш тук, изобщо няма да имам нужда от агент. — Той седна до нея на пода. — Защо точно тази?

— Защото искам да се разхождам там, сред тази мъгла. Да я гледам как се промъква, как се надига от водата, докато слънцето се мъчи да я прониже. Кара ме да се чувствам…

Тя млъкна, когато вдигна лице от картината, за да го погледне.

Сет не беше си облякъл риза и по гърдите му все още имаше ситни капчици вода. Джинсите му бяха леко смъкнати, не беше закопчал най-горното им копче.

Представи си как плъзга пръста си точно там, а после и малко по-надолу.

— Та какво те кара да чувстваш?

Безумно желание. Копнеж. Нега, помисли си тя.

— Ммм. — С усилие се върна към картината. — Кара ме да се чувствам малко самотна, предполагам. Но не и тъжна. Защото там е толкова красиво, а пътят означава, че си самотен само защото ти така искаш да бъде.

Той се наведе по-близо към картината. Тя долови ароматите на душа — вода и сапун, и мускулите на корема й се стегнаха, а онези на бедрата напротив, сякаш се разтопиха.

— Къде ще я сложиш?

Ако онова, което чувстваше, беше желание, помисли си Дру, или може би похот, то тя досега не бе усещала нищо подобно.

— О, в кабинета си у дома. Така че когато съм изморена от работа или от четене, да мога да я гледам. И ще си представям, че излизам на разходка там.

Тя леко се отдръпна и вдигна картината.