— Е, може ли да я купя?
— Вероятно. — Той се изправи и при това движение телата им се докоснаха. От блясъка в очите му Дру разбра, че той отлично си дава сметка за реакцията й и за желанията, които я владееха.
— Видя ли портрета си?
— Да. — Това й даде възможност да се дръпне малко от него. — Много е красив.
— Но не искаш да го купиш?
— Той не е за мен. Как ще го наречеш?
— „Спящата красавица“ — отвърна Сет, сетне се начумери, сякаш някакъв спомен изплува в главата му. — „Футбол с хляб с дзукини“ — промърмори под носа си.
— Моля?
— О, нищо. Просто един странен и налудничав проблясък. А, ето я и пицата.
На вратата се почука.
Той взе портфейла си от масата и все още полугол и бос, отиде до вратата.
— Здравей, Майк, как върви?
— Горе-долу.
Слабичкото пъпчиво момче подаде на Сет кутията с пица. После очичките му любопитно зашариха и забелязаха Дру. Начинът, по който адамовата му ябълка подскочи; изненадата, любопитството и завистта, които се изписаха върху младото му, осеяно с пъпки лице, подсказаха на Дру, че младежът със сигурност е решил, че двамата със Сет са гаджета, както и че няма да си държи устата затворена за това, което е открил.
— Ъ-хъ. Хм. Баба ви изпраща салфетки и подправки. — Момчето бутна една хартиена кесия в ръцете на Сет.
— Супер. Кажи й благодаря от мен. Е, това е, Майк. Можеш да си вървиш. Задръж рестото.
— А, благодаря. Добре. Ами… Хм… Довиждане.
— Имам усещането, че Майк ти хвърли око — рече развеселено Сет, след като затвори вратата зад гърба на момчето.
— Аз пък бих казала, че Майк ще се върне във „Вилидж Пица“ два пъти по-бавно от обикновено, защото ще спре навсякъде, където може да разпространи мълвата, че художникът и цветарката ще ядат гореща пица и ще правят горещ секс.
— Надявам се да излезе прав. Ако имаш намерение да изпълним първата част, идвай тук и да се захващаме за работа. — Той остави кутията върху леглото. — Искаш ли чиния?
Сърцето й подскочи няколко пъти, но тя потисна вълнението си и кимна.
— Да, моля те, искам.
— Веднага, само не бързай. Ще ти дам чаша прекрасно кианти вместо бира.
— Мога да пия и бира.
— Разбира се, че можеш — отвърна той, като отиде в кухнята. — Но по-добре ще е, ако е вино. Аз ще изпия бирата. И, захарче, запомни го от мен. Ако не искаш хората да говорят за теб, не бива да живееш в такова малко, затворено и обвързано общество, където всеки познава всеки.
— Не ми пука какво ще говорят хората за мен. — Не и по начина, по който го правеха тук, помисли си Дру. Това беше различно и изобщо не бе толкова гадно, колкото сплетничеха във Вашингтон. — Не ме интересува какво ще говорят до момента, до който не съм го направила.
— Това означава ли, че пицата ще бъде съпроводена със секс? — попита той, като се появи с хартиени чинии.
— Не съм решила. — Тя ровеше из кутията, в която очевидно стояха дрехите му. Измъкна една дънкова риза и му я поддаде. — Облечи я, ако обичаш.
— Веднага, госпожо. Ще благоволите ли да седнете на кревата, за да ядете, ако обещая, че няма да ви се нахвърля?
Дру седна и, използвайки една от пластмасовите вилици, които бабата на Майк бе сложила в книжната кесия, раздели пицата на две. Постави своето парче в чинията си и след това по същия начин вдигна и сервира и неговото.
— Знаеш ли, ето сега всъщност сме на среща.
— Нищо подобно. Това не е никаква среща. Това си е просто ядене на пица.
— Правилно. — Той седна, кръстоса краката си, а ризата му остана разкопчана на гърдите.
Така беше още по-лошо, помисли си Дру. Беше много по-привлекателен и секси, отколкото когато бе гол, без риза.
— Не сме си задали и не сме си отговорили на някои въпроси. Съвсем естествени въпроси, за да сме сигурни, че приятелството ни има шанс и бъдеще.
— И кои са те?
— Къде обичаш да прекарваш ваканциите си? На планина или на море?
— На планина. Защото живеем на морето.
— Съгласен съм. — Той отхапа от пицата. — Кой е любимият ти китарист? Ерик Клептън или Чет Аткинс?
— Чет кой?
Сет пребледня.
— О, Господи — простена отчаяно, след което дяволито й намигна. После поразтърка сърцето си. — Ще прескочим този въпрос. Прекалено е болезнен. Най-страшният филм от класиката. „Психо“ или „Челюсти“?
— Нито един от двата. „Екзорсист“.
— Добре. На кого ще вярваш, ако от това зависи живота ти? На Супермен или на Батман?
— На Бъфи — убиеца на вампири.
— Излизаш от играта. Губиш. — Той отпи глътка бира. — Супермен. Трябваше да отговориш: Супермен.
— Глупости. Един полъх на криптонит и той излиза от играта. Освен това — тя изяде парчето и си взе второ — Бъфи има къде-къде по-интересен гардероб.
Сет поклати неодобрително глава.
— Продължаваме. Какво предпочиташ — вана или душ?
— Зависи от…
— Не, не. — Той си отчупи още едно парче. — Без зависи. Отговаряй.
— Вана. — Тя облиза соса от пръста си. — Дълга, гореща и пълна с мехурчета.
— Точно както подозирах. Куче или котка?
— Котка.
Той остави парчето недокоснато.
— Това е много лошо.
— Защо? Работя цял ден. Котките са самостоятелни и не е нужно да ги извеждаш на разходка, освен това не ръфат обувки и чехли.
Сет поклати глава с дълбоко отчаяние. Очевидно беше разочарован.
— Това е краят. Между нас всичко е свършено. Може ли тази връзка да бъде спасена? Бързо? Френски пържени картофки или черен хайвер?
— Ама това си е направо смешно. Картофки, разбира се.
— Сигурна ли си? — Така, сякаш надеждата се възвръща в сърцето му, той сграбчи ръката й. — Не ми го казваш просто за да ме убедиш, че можеш да извървиш пътя си с мен?
— Хайверът е много вкусен понякога, но не е съществен елемент от храната на човека във всекидневния му живот.
— Благодаря ти, Господи! — Той целуна тържествено ръката й и се върна към пицата си. — Като изключим твоето отвратително отношение към музиката и бедните животни, наистина ставаш. Ще спя с теб.
— Не знам какво да кажа. Толкова съм трогната. Разкажи ми за жената от картината — онази, брюнетката на фона на Рим.
— Белла? Искаш ли още вино?
