— Добре, по дяволите. Убеди ме.
— Къде ще ходиш! — Когато тя се отдалечи от него, той я хвана през кръста и я привлече към себе си. — Хайде, съгласи се! Вечеряй с мен отново, ела при мен в леглото отново, събуди се с мен.
— Добре, но ще вечеряме след осем. Утре имам час по йога.
— Казваш го само за да ме измъчваш, нали? Но понеже говорим на тази тема, я ми кажи наистина ли можеш да слагаш краката си зад врата?
Тя се разсмя.
— Трябва да вървя. Минава полунощ. Ще се върна тук около осем утре вечер. И ще рискувам да ям от онова, което си сготвил.
— Отлично. Хей, искаш ли да поставя акварела в рамка?
Като чу думите му Дру цялата засия.
— Може ли да го взема?
— Зависи. Може да се навия да направя една сделка — картина срещу картина.
— Но ти вече завърши портрета ми!
— Да, обаче искам да нарисувам друг.
Дру обу обувките си.
— Ти направи два.
— Някой ден, когато умра, ще изучават творбите на известния художник Сет Куин, цените на които ще бъдат баснословно високи. И този период ще се нарича „периодът на Друсила“.
— Интересно. Ако като възнаграждение искаш да ти позирам, добре.
— В неделя.
— Става. А ти вече намислил ли си как искаш да изглеждам? Какво трябва да облека?
— Знам съвсем точно как искам да те рисувам. — Той приближи, сложи ръце на раменете й и я целуна. — Колкото до облеклото, ще бъдеш облечена с листенца от рози.
— Моля?
— Червени розови листенца. Тъй като ти си цветарка, сигурно ще можеш да ме снабдиш с големи количества на по-изгодна цена.
— Ако си мислиш, че ще ти позирам гола, само с… Не! Няма да стане.
— Искаш ли акварела?
— Не толкова много, че да ме изнудваш.
Тя се обърна, но Сет хвана ръката й и я завъртя към себе си.
— Ти доста се възхищаваш на картината, искаш да я притежаваш.
— Възхищавам се на работата ти, но няма да ме рисуваш гола.
— Добре, аз ще облека дрехи, а ти ще облечеш розови листенца. Шшт. — Той постави пръста си върху устните й, преди тя да успее да проговори. — Очевидно няма да ми позираш гола. Мога да те нарисувам в леглото и по памет, и без това вече съм те виждал как изглеждаш там. Но няма да се възползвам от спомена си за теб, защото не използвам изкуството по този начин. Този твой образ е заседнал в главата ми от първия миг, в който те видях. Просто трябва да те нарисувам. — Сет хвана ръцете й. — Но ще сключим сделка.
— Каква сделка?
— Няма да покажа картината на никого. Когато я завърша, ти ще решиш какво да правиш с нея.
Той видя как изражението й се промени. Стана замислено и упорито. И разбра, че ще я убеди.
— Аз ли ще реша?
— Да. Вярвам ти, че ще постъпиш честно, а ти ми вярвай, че ще нарисувам онова, което виждам и чувствам. Е?
— Червени розови листенца, значи. — Дру наклони леко главата си, сякаш размишляваше. — Ще трябва да поръчам много рози.
На следващата сутрин Сет вървеше, като си подсвиркваше, към корабостроителницата. Носеше кутия с понички, току-що купени от хлебарницата.
Кам вече бе пристигнал и пробиваше с бормашината корпуса на една яхта.
— Много е красива — извика Сет, като се мушна под прекрасния пропорционален съд. — Вие, момчета сигурно сте си потрошили ръцете, за да я направите толкова бързо.
— Да. Почти е готова, с изключение на няколко довършителни дребни работи и детайли по кабината. Клиентът иска да я си вземе в неделя.
— Извинявайте, че не ви помагах през последните дни.
— Е, справихме се и без теб.
В тона на Кам нямаше укор, но се таеше нещо недоизказано.
— Къде са останалите?
— Фил е горе. Итън и Обри проверяват мрежите за раци тази сутрин. Очаквам Кевин да дойде след училище. След още някоя и друга седмица той излиза във ваканция и ще има повече време.
— Ваканция ли? Нима е дошло време за нея? Кой ден сме днес?
— Щеше да знаеш по-добре, ако се прибираше от време на време вкъщи.
— Бях много зает, Кам.
— Да, и аз така чух.
— Защо си недоволен от мен? Какво ти става? — Сет остави кутията с поничките върху масата. — Нали съм тук!
— Ти се появяваш и изчезваш в зависимост от настроението си. Реши да се появиш днес, защото си щастлив от снощи, нали?
— Какво ти става?
— Какво ми става ли? — Кам остави встрани бормашината и скочи долу на пода. Личеше, че е ядосан. — Искаш да знаеш, какво ми става ли? Яд ме е, когато изчезнеш по цели дни и никой не знае къде си, нито може да те види или чуе. Ходиш като черен облак, сетне се забиваш в ателието си и не излизаш с дни. Побеснявам, като гледам как Ана се тревожи за теб, защото не се сещаш дори да ни кажеш какво, по дяволите, те измъчва. Мислиш си, че можеш да се върнеш тук сега, защото се чувстваш чудесно, след като най-сетне си успял да вдигнеш фустата на Дру?
При тези думи чувството за вина, което бе започнало да се надига в него, експлодира като червена светкавица от ярост. Сет пристъпи и без да се замисли, хвана Кам за раменете, разтърси го и го подпря върху корпуса на яхтата.
— Да не си посмял да говориш така за нея! Тя не е някаква си лесна мацка, която си ляга с когото й падне. Да не си посмял никога да говориш така!
Кам го отблъсна силно и Сет отстъпи с цяла крачка назад. Двамата стояха един срещу друг като наежени петли, опрели нос в нос. Като боксьори, които всеки миг щяха да се ступат.
— А ти няма да третираш семейството си по този начин! Сякаш е някакво временно удобство.
Бяха като две разгорещени палета, а гневът напираше като злобно куче и стискаше гърлата им.
— Е, искаш да направиш един рунд с мен, така ли? — покани го Кам, като стисна юмруци.
— Чакайте, чакайте! Спрете! За Бога, спрете ви казах! — Фил се появи отнякъде и се опита да ги разтърве, като застана помежду им. — Какво става тук, по дяволите? Чувате се чак горе.
— Хлапето си мисли, че може да ме пребори — отвърна разгорещено Кам. — Аз пък мисля да му позволя да опита.
— Стига, Кам. Ако искате да се биете, моля, само че отвън. Хайде Сет, успокой топката. — Филип посочи с ръка вратата на товарителницата и кея зад нея. — Можете да се тупате колкото искате ей там. Но след малко. Пет минути закъснение няма да променят нищо.
— Работата е лична, между мен и Кам.
— А това тук е работната площадка на всички ни — възрази Филип. — Нашата работа, така че не ми се ежи. Само се опитай да се сбиеш и първият, който ще те просне на земята, ще бъда аз. И без това достатъчно съм ти насъбрал.
— За какво говориш, дявол го взел?
— За това, че когато даваш обещания, трябва да ги изпълняваш. Да помниш задълженията си и да
