носиш отговорност. Говоря за един клиент, който очаква комбинирана скица на яхта и ти се съгласи да я направиш. Е, къде е скицата, Сет?
Той отвори уста и я затвори. Да, поръчката на Друсила. Беше напълно забравил за нея. Сега, като си спомни за това, се сети и за обещанието си към Ана да занесе тор за новата цветна леха. А също и за обещанието си към Брам да му даде да покара новата кола.
Сет почувства вина и гневът му утихна. Той излезе през вратата с увиснали рамене.
— Пикльо! — измърмори след него Кам. — Трябва му един хубав пердах или ритник в задника.
— Защо не го изрита?
Разстроен и все още вдигащ пара, Кам се обърна към Филип.
— Майната ти! Ти си този, който беше готов да го изрита.
— Защото се притеснявам и безпокоя за него толкова, колкото и ти — отвърна брат му. — Но това е напълно достатъчно. Той е голям и може да прави каквото си иска. Да идва и да си отива, когато пожелае. Когато ти бе на неговите години, обикаляше из Европа и никой не знаеше къде си, да не говорим за фустите, които вдигаше.
— Но никога не нарушавах думата си.
— Не си. — Малко по-спокоен, Фил погледна към Сет, който стоеше на края на кея. — А като го гледам, той също няма намерение да нарушава своята дума. Колко време смяташ да го държиш там наказан?
— Седмица или две мисля, че ще стигнат.
При укорителния и неодобрителен поглед на Фил Кам изруга и се почувства малко по-добре. По- голямата част от гнева му се бе изпарила.
— Дявол да го вземе. Сигурно съм остарял. Мразя се. Ще отида да оправя нещата.
Сет чу стъпки по кея. Обърна се и разпери ръце.
— Хайде, удряй! Но ти пускам аванта само първия удар, сетне ще се защитавам.
— Хлапе, на мен ми стига само първият. Втори няма да има.
— О, Господи! — промърмори Сет. — Съжалявам. Съжалявам, че ви предадох. Ще правя всичко, ще върша най-черната работа. Още днес ще направя проекта. Ще ти го донеса до довечера.
Кам прекара ръка през косата си и си помисли: „Мамка му, сега кой се чувства като наказан?“
— Ти не си ме предал. Притесни ме, отбягваше ме, но не си ме предал. Никой не очаква от теб да прекарваш цялото си време тук. Или всяка свободна минута у дома. По дяволите! Първо Ана ми пили на главата, че стоиш непрекъснато вкъщи, което според нея няма да ти се отрази добре. Сетне пък се оплаква, че не се прибираш въобще, по цели дни и нощи. Как да се оправя? Като съм все по средата, между чука и наковалнята?
— С повече късмет. Имаше някои неща, които трябваше да свърша. Това е всичко. И освен това работих. Просто се увлякох и забравих за всичко. Семейството не ми е за удобство, Кам. Ти не може да мислиш така. За мен то е магия. Ако не беше ти…
— Спри, веднага млъкни. Не става дума за стари работи, а за настоящето.
— За мен нямаше да има настояще, ако не беше ти.
— За теб нямаше да има настояще, ако не беше Рей. Нямаше да има и за никого от нас. Тъй че остави тези работи. — Кам пъхна ръка в джоба си и загледа водата.
О, Господи, помисли си. Няма значение колко са пораснали. Децата ти винаги си остават твоите деца.
— И така, ти май имаш доста сериозни намерения към хубавата цветарка?
Без да осъзнае, Сет зае позата на Кам и сега двамата стояха и гледаха водата.
— Така излиза.
— Може би след като си начеса крастата, ще поработиш малко и за нас?
— Струва ми се, че трябва да изразходвам малко енергия. Чувствам се като зареден акумулатор — отвърна Сет.
— Да, и аз винаги се чувствам така. Какви понички си ни донесъл?
Слава Богу, всичко беше наред, помисли си с облекчение Сет.
— Най-различни. Аз предпочитам с баварски крем. Знаеш, че тях ги обичам най-много.
— Аз пък искам с желе. Да вървим, преди Фил да ги е намерил и унищожил.
Тръгнаха заедно, но изведнъж Сет рязко спря.
— Футбол с хляб с дзукини.
Цветът изчезна от лицето на Кам и той пребледня.
— Какво каза?
— Че сте учредили „Хлебната купа“. Че сте играли футбол с хляба, който Стела е замесила. Използвали сте самунчето вместо топка. Тя ми го каза.
— Кога? — Целият треперещ, Кам сграбчи Сет за раменете и го разтърси. — Кога я видя?
— Не знам. Сънувал съм. Струва ми се, че я сънувах. Такова чувство имам — прошепна несигурно. Стомахът му се бунтуваше, но чувството не беше гадно, напротив, беше радостно.
Беше говорил със Стела, помисли си той. Имаше баба, която му бе разказала тази история.
— Вярно е, нали? — Радостта се прокрадна в гласа и се изписа върху лицето му. — А ти, ти си се опитал да хванеш подаването и си получил удар по веждата. Паднал си на земята. Вярно ли е?
— Да — каза сякаш на себе си Кам. Това беше хубав спомен. Имаше много такива спомени. — Мама излезе тичешком от задната врата и започна да вика по нас, когато аз скочих във въздуха. Обърнах се и бам! Видях звезди посред бял ден пред очите си. Хлябът беше като тухла. Тя беше много добър лекар, но въобще не можеше да готви.
— Да, каза ми и това.
— Така че тя дойде при мен, прегледа зениците ми, провери пулса ми. Каза, че все едно съм здравата напердашен. Това й спестило усилията да го направи сама. Сетне всички избухнахме в смях — татко и аз, Фил и Итън. Като някаква банда лунатици. Мама стоеше и ни гледаше под вежди с ръце на кръста. Виждам я и в момента. — Той въздъхна. — После влезе вътре и ни подаде и другото самунче, да играем и с него. — Каза ли ти и това?
— Не. — Сет сложи ръка на рамото на брат си и двамата тръгнаха към вратата. — Предполагам, че е искала да ми го кажеш ти.
13
Когато поничките бяха изядени, а Сет се бе наместил в един ъгъл и доизкусуряваше проекта, който Итън бе направил за лодката на Дру, самата тя излезе от магазина, за да отреже някои увехнали цветове от върбинка и хелиотроп във варела от уиски край предната врата, служещ за кофа за боклук.
Нощната буря бе изчистила въздуха, беше издухала влагата и сега утрото бе свежо и чисто.
Заливът бе наситено син, все още леко развълнуван от снощната стихия. Няколко лодки вече бяха излезли в морето. Имаше рибари с риболовни корабчета и яхти, а също и туристи с взети под наем скифове и моторници. Летовниците, които идваха тук със собствените си лодки и крадяха време, за да ги използват, бяха излезли много по-рано. Защо да губят дори и една минута от този прекрасен ден? — подсмихна се Дру.
След няколко месеца и тя щеше да прекарва по-голяма част от сутрините, занимавайки се със собствената си лодка — полирайки, бършейки и миейки палубата. Да притежаваш лодка, означаваше да се грижиш за нея, бе нещо много повече от това да вдигаш платната и да се носиш по вятъра. Трябваше да изразходваш време, пари и енергия, за да я поддържаш. Но това всъщност беше част от удоволствието. Поне за нея.
Дру обичаше да работи. Работата бе една от многото малки самореализации, които бе осъществила през годините. Тя обичаше да работи, да свърши каквото трябва, след което да застане отстрани и да огледа резултата.
Завършекът, краят на работата и резултатът от нея й доставяше радост. Когато приключеше в цветарницата, продължаваше със счетоводство, доставки, попълване на ордери и заявки, изчисляване на печалбата. Тези занимания бяха продиктувани от чувството й за ред, така както естеството на работата й отговаряше и подхождаше на любовта й към красотата заради самата красота.
