Лодката, когато станеше готова, щеше да бъде нейната лична награда, обединила и двете й влечения.
А Сет… За него все още не бе напълно сигурна. Нощта, която прекараха заедно, беше страхотна. Но както и с лодката, връзката й с този мъж никога нямаше да бъде само гладко плаване и сигурно щеше да има нужда от поддържане.
Само че докъде ли щяха да стигнат, ако вятърът, който ги бе довел до тази точка, ги изоставеше? Ако спреше и утихнеше? Какво щяха да правят, ако попаднеха в силна буря или, както много други двойки, предпочетяха да се носят на дрейф вместо да летят по вълните?
Тя искаше да се наслаждава само на мига, без да търси проблемите, които сигурно стояха пред нея.
Сет я очароваше и предизвикваше. Едновременно я разсмиваше и дразнеше. Беше събудил такива чувства, каквито никой друг досега не бе успял — дори и мъжът, за когото за малко не се бе омъжила.
Беше привлечена от стабилното му чувство за самосъхранение, от честността и лекотата в общуването. И бе омагьосана от скритите страст и непокорство, които бе успяла да зърне под на пръв поглед лекия му нрав.
Той беше най-властният мъж, когото някога бе срещала. Правеше я щастлива. Сега вече бяха любовници и тя очакваше неприятности в бъдеще.
Защото ако човек не гледа в бъдещето, напомни си Дру, може да налети точно на тези неочаквани като подводни скали проблеми и да се провали.
Дру занесе малките ножици вътре в склада и ги остави върху рафта. Щеше й се да може да поговори с някого, с някоя друга жена, за вълнението и безпокойството, които я изпълваха. Искаше да поседне някъде с приятел и да развърже езика си, да се отдаде на безкрайни и глупави разговори, да разкаже всичко, което чувства.
За това как сърцето й подскача, когато той й се усмихне. Как кръвта й закипява и пулсът й се ускорява, когато я докосне. Колко страшно и прекрасно е да бъдеш с някой, който те харесва и приема само заради онова, което си.
Искаше да признае на някой, вълнуващото откритие, че е влюбена.
Нито една от жените в предишния й живот нямаше да я разбере. Не и по начина, по който тя се нуждаеше да бъде разбрана. Те щяха да се заинтересуват, със сигурност щяха да й предложат помощ, опора, поддръжка. Но не можеше да си представи да разкаже на някоя от тях как той захапва шията й, след което да ги остави да въздишат и ръмжат от завист.
Ето точно това искаше Дру.
Не можеше да се обади на майка си и да й каже, че е правила най-невероятния секс в живота си досега с един мъж, в когото се бе влюбила.
Всяка от тях щеше да се чувства неловко от подобен разговор.
Макар инстинктите й да подсказваха, че може да сподели с Обри, без да я шокира, връзката на новата й приятелка със Сет правеше подобна изповед малко неудобна.
Ето защо всичко си оставаше вътре в нея. Всъщност точно това бе искала първоначално, от деня, в който дойде тук. Но сега, когато имаше толкова много неща за споделяне, когато чувстваше как животът й отново се изправя на крака, Дру нямаше никой, на когото да разкаже, с когото да сподели, от когото да получи подкрепа.
Това, разбира се, бе нейна лична работа и зависеше само от нея. Можеше да продължи да живее по този начин или да започне да го променя. Да се отвори към хората, означаваше повече от това да си хване любовник. Означаваше повече от това да опита водата на новото приятелство с пръст.
Означаваше да работи върху себе си. Така че трябваше да се напъне.
Звънчетата на вратата предупредиха за влизането на първия посетител тази сутрин. Дру изправи рамене и взе бързо решение. Беше доказала вече веднъж, че може да промени живота си. Щеше да го направи втори път.
Решена да бъде много по-мила от една учтива цветарка, тя излезе от склада с усмивка на устните.
— Добро утро. Какво мога да направя за вас?
— О, не съм сигурна. Просто влязох да погледна.
— Заповядайте. Прекрасен ден е днес, нали? — Дру отиде и отвори предната врата. — Толкова прекрасен, че човек не бива да стои затворен. Във ваканцията ли сте в Сейнт Крис?
— Точно така — отвърна Глория. — Една малка хубава ваканция.
— Избрали сте идеалното време. — Дру реши да не обръща внимание на неприятния начин, по който непознатата жена я разглеждаше. — Със семейството си ли сте тук?
— Не, сама съм. — Глория докосна с пръсти цветчетата в букета на щанда и отново вдигна очи към Дру. — Понякога момичетата трябва да остават сами. Нали?
— Вярно е. — Жената не изглеждаше от тези, които отделят време и пари за цветя, помисли си Дру. По-скоро бе… ръбеста, грубовата и евтина. Късите панталони бяха прекалено тесни и прекалено къси, а блузката прекалено впита. Когато долови през аромата на парфюма и дъх на уиски, Дру си помисли дали посетителката няма да опита да я обере.
Сетне отхвърли това си предположение. Никой не обираше цветарки, със сигурност не и в Сейнт Крис. А ако тази жена носеше някакво оръжие, то трябваше да е много малко, за да бъде скрито в дрехите й.
Но да правиш заключения за някой само защото не ти харесва стила му на обличане не бе най- подходящият начин за започване на нов етап в живота и поведението. Нали бе решила да стане по- приветлива и приятелски, настроена с клиентите, напомни си тя.
— Ако търсите нещо, с което да освежите хотелската си стая тук, имам карамфили на специална цена тази седмица. Те са с много хубав аромат и не изискват особени грижи за поддръжка.
— Може би. Знаете ли, изглеждате ми позната и неговорите като местен човек. Може би съм ви срещала някъде и преди. Да сте живели във Вашингтон?
Дру облекчено въздъхна. Значи затова я разглеждаше така!
— Там съм родена и израснала.
— Ето на! Знаех си още в минутата, в която ви видях. Почакайте! Вие сте дъщерята на Катерин. Прусила… Не, Друсила.
Дру си представи майка си, която не би могла да има каквато и да е връзка с тази слаба, зле облечена жена, воняща на евтин парфюм и уиски. Според нея подобно познанство беше невъзможно. След което се наруга наум заради снобизма си.
— Точно така.
— Ами, да! Знаех си, дяволите да ме вземат. — Глория удари с ръка бедрото си и се опита да се усмихне широко и приятелски. Беше направила добре проучванията си. — И какво, по дяволите, правите тук?
— Живея. А вие откъде познавате майка ми?
— О, с Кати работихме в няколко благотворителни комитета. Не съм я виждала от известно време. Може би от три-четири години. Последния път мисля, че се срещнахме на някакво представяне на книга и автор в Шорехам.
Събитието беше описано във „Вашингтон Поуст“ достатъчно подробно. А Глория си бе направила труда да прегледа архивите, за да подготви версията си.
— Е, как е тя? И баща ви също?
Дру си помисли, че не е сноб. Просто можеше много добре да преценява характери. Въпреки това продължи да говори спокойно.
— И двамата са добре. Извинете, но как се казвате? Не знам името ви.
— Аз съм Гло. Гло Хароу — рече Глория като използва моминското име на майка си. — Светът е малък, нали? Винаги съм го казвала. Струва ми се, че когато за последен път говорих с Кати, вие бяхте сгодена? Тя бе толкова щастлива, почти на седмото небе. Изглежда обаче нищо не е излязло от този годеж?
— Така изглежда.
— Ами нали знаете, мъжете са като автобусите. Един ще мине, друг ще дойде. След мъж и автобус не се тича. Знаете ли, родителите на майка ми бяха близки с дядо ви. — И това също бе истина, макар че би било по-правилно да се каже познати. — Сенаторът, какъв човек! Олицетворение на цялата институция!
— Да, дядо ми е голям човек — отговори този път доста по-студено Дру.
