много ми липсва дъщеря ми, че не мога да сдържам чувствата си. — Изведнъж думите на Дру достигнаха до съзнанието й и тя чак сега осъзна чутото. — Сет Куин ли? Художникът?
— Да, мамо — потвърди Дру, вече доста по-весело. — Ние се възхищаваме на картините му, нали, мамо?
— Много. Брат ми и жена му миналата година бяха в Рим и направо се влюбиха във вашата картина „Стълбите на площад «Испания»“. Така им завиждах за находката. Вие сте израснал тук, нали?
— Да, госпожо. Семейството ми живее тук.
— Колко е важно човек да не забравя семейството си — рече Катерин и хвърли на Дру един изпълнен с укор и печал поглед. — Колко време ще останете?
— Аз живея тук.
— О, аз мислех, че живеете в Европа.
— Не, бях в Европа за известно време. Но се върнах. Тук е моят дом.
— Разбирам. Ще направите ли изложба във Вашингтон или в Балтимор?
— Може би.
— Нали ще бъдете така добър да ми съобщите кога? Не искам да я изпусна. Искам да видя повече ваши творби. Такова събитие! За мен ще бъде удоволствие да дам прием във ваша чест. Ще ми дадете ли картичката си, за да ви изпратя покана?
— Имате предвид визитна картичка? — попита Сет и се засмя открито и чистосърдечно. — Нямам такава. Но може да съобщите на Дру, тя знае как да ме намери.
— Разбирам. — Наистина вече започваше да разбира. — Ще го направим в най-близко бъдеще.
— Мама заминава за Париж — неочаквано изтърси Дру. — Когато се върнеш — продължи тя, като се обърна към Катерин и започна да я избутва към вратата, — непременно ще обсъдим този въпрос.
— Bon voyage — рече Сет и вдигна ръката си за довиждане.
— О, благодаря, но аз не съм сигурна дали ще…
— Мамо, върви в Париж. — Дру я целуна по бузата. — Повесели се, почини си. Искам да прекарате една романтична ваканция с татко. Пазарувай от „Шанел“. И ми прати картичка.
— Не знам. Ще помисля. Радвам се, че се запознахме, Сет. Надявам се да се видим скоро. Много скоро.
— Би било чудесно. Приятно пътуване.
Той изчака, докато Дру изпрати майка си. По-скоро я избута навън, поправи се наум. Видя през прозореца как Катерин се качи в един кремав мерцедес с униформен шофьор.
Това му напомни дребния факт, който бе забравил. Семейството на Дру беше влиятелно и богато. Но това лесно се забравяше, защото тя не живееше нашироко. Живееше нормално, като обикновен човек.
Тя се върна, заключи вратата и се облегна на нея.
— Извинявай.
— За какво?
— За това, че те използвах, за да се измъкна от една много неприятна ситуация.
— Приятелите са за това. — Той отиде до нея и хвана с ръка брадичката й. — Ще ми кажеш ли защо майка ти плачеше, а ти изглеждаше толкова нещастна?
— Искаше да ме води в Париж. Просто ей така. — Дру вдигна ръце и ги отпусна като отсечени. — Направила е всички резервации, без дори да ме попита, след което идва тук и очаква от мен да подскачам от радост. Да зарежа всичко и да хукна да си събирам багажа.
— Струва ми се, че доста хора биха постъпили точно така.
— Някои хора си нямат друга работа — отвърна остро Дру. — Други пък са били толкова пъти в Париж, че не можеш да ги изброиш. А пък има и такива, които не обичат други да подреждат живота им вместо тях, сякаш са все още на осем години.
— Захарче — Сет постави ръце на раменете й, защото почувства, че цялата се тресе от възмущение. — Не съм казал, че трябва да го направиш, а само, че някои хора биха го направили. Тя те разстрои, така ли?
— Винаги го е правила. А знам, че всъщност не иска. Тя най-искрено смята, че прави най-доброто за мен. И двамата с татко мислят така, а това още повече влошава нещата. Тя прави предположения, които не трябва да прави, взема решения вместо мен, които няма никакво право да взема. А накрая аз я обиждам и наранявам чувствата й, защото не изпълнявам желанията й.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че тази сутрин едва не се сбих с Кам. Бях забравил да свърша някои неща, които обещах.
Дру повдигна глава.
— И той какво? Вика ли по теб?
— Уха! Е, бяхме на крачка от сбиването, ако не беше се намесил Фил да ни разтърве — довърши и видя как по устните й плъзна лека усмивка.
— Да, и на мен ми иде да се сбия понякога с мама. Ти сдобри ли се с брат си?
— Напълно. Сега трябва да мина покрай Ана, за да свърша нещо и да измоля милост, но ти донесох проекта за лодката. — Той кимна към голямата папка, която бе оставил на тезгяха.
— А! — Тя притисна с пръсти слепоочията си. — Може ли да го разгледам по-късно? Трябва веднага да затварям, иначе ще закъснея за часа си.
— За йогата ли? Да, разбира се. Не бива да го изпускаш. Уговорката ни за довечера остава обаче, нали?
— Ти продължаваш ли да го искаш?
— Мислих за теб през цялото време. За това, че ще бъда с теб. Денят ми се стори безкраен.
Думите му я стоплиха.
— И аз мислих за теб. Макар че бях доста заета тук през целия ден.
— О, и аз чух същото. Уил дойде в работилницата и Обри щеше да получи сърдечен удар, когато видя гората от рози в ръцете му.
— Харесаха ли й?
— Направо щеше да се разплаче от вълнение, а това е нещо изключително трудно — да развълнуваш и трогнеш Обри. Уил пък от своя страна едва се държеше на краката си. Мисля си, че работата между тях е съвсем сериозна, след като е минал оттук, купил е цветя за нея. Наистина й ги поднесе с вид на човек, който не бе спал цяла седмица.
— Уил много ми хареса, също и брат му. Ти си щастливец, че имаш такива приятели от детинство.
— Защо, ти нямаш ли?
— Не. Чакай да ти разкажа. — Тя реши да смени темата на разговор. — Днес имах и още едно много странно посещение. Някаква жена — продължи Дру, докато изключваше касовия апарат. — Тя твърдеше, че познава майка ми, но когато започна да говори, аз веднага разбрах, че това не е истина. Не само от онова, което каза, а и от това как изглеждаше. Може да ти прозвучи снобски, но моите логически разсъждения са такива. Научена съм да бъда логична.
— И как изглеждаше въпросната дама?
— Каква ти дама! Грубовата, проста, не приличаше на човек, който е работил в благотворителни комитети заедно с моята майка. Тя ме разпитваше, изучаваше, сякаш ме докосваше с лепкавите си пипала… — Дру потръпна от спомена, стана й неприятно. — Имаше поведение, непривично за възпитан човек, произхождащ от влиятелно семейство.
Сет почувства в стомаха си бучка лед.
— Какво ти каза тази жена? И какво направи?
— Всъщност нищо особено. Мисля, че проучваше почвата за нещо, но в този момент влезе Уил. Тогава тя купи един букет карамфили и си отиде. Смешно, но Уил каза, че му се струва позната.
Сега вече ледените пръсти на подозрението сграбчиха и гърлото му.
— Каза ли ти как се казва?
— Ами-и-и, да. — Дру огледа за последен път магазина и взе чантата и ключовете си. — Хароу, Гло Хароу. Наистина трябва да тръгвам.
Тя се сепна, защото той сложи ръка на рамото й и я спря.
— Сет? Какво има?
