щастлива да те видя. Наистина съм щастлива.
— Мамо! — Дру потупа майка си по гърба и се ядоса на желанието си да я отблъсне. — Какво правиш тук?
— Веднага след като затвори телефона, осъзнах, че просто трябва да те видя. Липсваш ми. Чакай да те огледам. — Катерин я пусна и прекара ръка по косата й. — Защо си се подстригала така? Имаше толкова хубава коса, а си я окастрила като момче? И защо си толкова кльощава! Ти си отслабнала!
— Не съм отслабнала.
— Напротив, нали виждам! Сигурно не се храниш добре. Ако си наемеш персонал или поне готвачка…
— Мамо, не ми трябва никакъв персонал и никаква готвачка! Освен това се храня много добре. Не съм свалила нито грам, откакто ме видя миналия месец. А ти изглеждаш чудесно.
Това беше самата истина. Майка й наистина изглеждаше перфектно, облечена с много елегантен къс розов жакет и перленосиви панталони, които стояха като излети на фигурата, поддържана със зверска диета и гимнастика.
— О, чувствам се като вещица тези дни — оплака се Катерин и махна превзето с ръка.
Дру я съжали.
— Не, не бива, защото наистина изглеждаш превъзходно. Освен това знам, че имаш много остро зрение и безброй огледала вкъщи. Така че не може да не си го забелязала.
— Толкова си мила, дано няма и малко сарказъм!
— Сама ли кара дотук? — смени темата Дру.
— Не, Хенри ме доведе — отговори майка й. Хенри беше шофьорът. — Казах му да се разходи за час и половина из градчето. Тук е много приятно наистина, прекрасно е да прекараш лятната си почивка или ваканцията.
— Да, така е. — Дру се опита да отговаря любезно. — Ние, местните жители, сме много доволни, когато туристите намират градчето ни очарователно, както и когато оценяват какво правим за тях.
— Каква местна жителка си ти! И какво ли толкова важно правиш! — извика Катерин, махна с ръка и отиде до предната витрина. — Добре, добре! Само не се ядосвай. Господи, как може да живееш в това село! Толкова далеч от града! От всичко, което той предлага и на което си свикнала! Скъпа, та ти можеше да отидеш където пожелаеш по света и да имаш каквото си поискаш! Макар че, Господ ми е свидетел, сигурно щях да полудея, ако се бе преместила да живееш някъде надалеч, на друг континент например. Но да те гледам как се погребваш тук… просто ми се къса сърцето.
— Не се погребвам. А Сейнт Кристофър не е на края на света. Ако поискам да получа нещо от онова, което предлага големият град, за един час съм там с кола.
— Не говоря в географски, а в културен план. Тук е много живописно, но ти се откъсваш от средата си, от живота си, от семейството и приятелите. Скъпа, я ми кажи кога за последен път си излизала на среща с подходящ мъж?
— В интерес на истината снощи.
— Какво? Наистина ли? — Катерин вдигна изненадано вежди по същия начин, по който го правеше Дру. — И какво правихте?
Дру реши този път да не си прехапва езика и отговори направо.
— Ядохме пица и правихме секс.
Устата на Катерин се отвори, сякаш от нея щеше да излезе едно ужасено „О“, след което се затвори. Като умряла риба, помисли си дъщеря й.
— Господи, Друсила — успя да промълви тя.
— Но не е там работата. Аз не бях доволна от живота си, така че реших да го променя. Сега съм доволна. Бих искала ти да си щастлива заради мен.
— Всичко това е заради Джона. Той е виновен за всичко. Иде ми да го удуша.
— Не, той е само едно малко камъче по пътя. Не искам да се връщам отново към тази история, мамо. Съжалявам, че с теб не можем да се разберем.
— Искам само ти да си добре. Искам най-доброто за теб, момичето ми. Ти си целият ми живот.
Главата на Дру започна да пулсира.
— Не искам да бъда целия ти живот! И не съм! Татко…
— Разбира се, баща ти. Един Господ знае защо продължавам да съм с него. Но ние сме инвестирали двадесет и осем години в брака си. Не мога да го оставя току-така.
— Това ли е твоят брак? Инвестиция?
— Защо изобщо говорим по този въпрос? Не дойдох тук да разискваме това.
— Обичаш ли го? — настоя Дру и загледа втренчено майка си.
— Разбира се, що за въпрос. И независимо колко сме несъгласни за разни неща, за едно нещо сме винаги на едно и също мнение. Ти. Ти си най-скъпоценното нещо в живота ни. А сега — тя се наведе и целуна дъщеря си по двете бузи, — сега имам една чудесна изненада за теб. — Катерин хвана ръката на Дру. — Ще отидем до твоята малка къщичка, за да си вземеш паспорта и да си опаковаш някои вещи. Нямаш нужда от много неща, ще купим всичко там на място.
— Къде е това там?
— В Париж. Всичко съм уредила. Тази блестяща идея ми дойде, след като говорихме по телефона тази сутрин. Обадих се на баща ти и той обеща да се присъедини към нас след ден-два. Самолетът вече ни чака на летището. Ще прекараме известно време в апартамента на леля ти Мишел, ще се пошляем из Париж, ще пазаруваме и… ами да, разбира се, ще дадем малък вечерен прием. Само за отбрани гости. После ще отидем на юг и ще останем няколко дни на вилата. Далеч от горещината и тълпите.
— Мамо…
— След това смятам двете с теб да избягаме и да си устроим един хубав уикенд по женски. Не сме прекарвали заедно от доста време. Има един прекрасен курорт с минерални бани недалеч от…
— Мамо…
— О, не ставай глупава! Всичко е уредено. Ти няма да си мръднеш пръста за нищо.
— Не мога да дойда. Имам си работа.
— Слушай, Дру! Сигурно можеш да затвориш за няколко седмици, или да помолиш някой да те замести. Смешно е заради някакво си тъпо хоби да се отказваш от живота и удоволствията.
— Това, с което се занимавам, не е хоби. И не ми пречи на нищо. Не мога да затварям магазина, за да си развявам опашката из Франция.
— Не искаш, не че не можеш.
— Добре, така да е. Не искам.
От очите на Катерин потекоха сълзи.
— Нима не виждаш колко много желая да направя нещо за теб? Ти си моето момиченце, моето сладко бебе. Знаеш ли колко се тревожа, как не мога да спя по цели нощи, все мисля какво ли правиш тук, съвсем сама.
— Не съм сама. И не съм бебе. Почти на двадесет и седем години съм. Трябва да оправя и да подредя живота си. А вие с татко трябва да оправите вашия. Моля те, не плачи.
— Не знам къде сбърках. — Катерин отвори чантата си, за да извади кърпичка. — Защо не отделиш малко от времето си, за да бъдеш с мен? Чувствам се толкова изоставена, толкова излишна…
— Не съм те изоставила. Моля те! — В този момент звънчетата известиха влизането на посетител. Дру погледна към вратата и възкликна:
— Сет!
В гласа й ясно личеше облекчение.
— Мислех да намина преди да… — Той видя жената, която бършеше очи с кърпичка и спря. — Извинете ме. Ще дойда по-късно.
— Не! Почакай — извика Дру и едва се сдържа да не скочи и да препречи пътя за излизане. Знаеше, че нищо няма да пресуши сълзите на майка й така бързо, както срещата с друг човек. — Радвам се, че намина. Искам да ти представя майка си. Катерин Уиткомб Бенкс. Мамо, това е Сет Куин.
— Приятно ми е.
— И на мен. — Майка й му се усмихна кокетно, докато подаваше ръката си. — Простете ми. Толкова
