— Ако дойде отново, искам веднага да ме извикаш.
— Защо? Тя е просто неприятна жена, която вероятно иска да измъкне малко пари от мен или да я запозная с дядо ми. Повярвай, свикнала съм на подобни неща. Случват ми се цял живот.
— Обещай ми. Ако тя дойде отново, отиваш отзад, вдигаш телефона и ми се обаждаш.
Дру понечи да му каже, че не се нуждае от защита, но в гласа му имаше толкова гняв, ярост и настоятелност, че само кимна с глава.
— Добре, обещавам.
14
Трябваше да изчака до сутринта. Дру слезе долу, за да подготви поръчките за деня и да започне работа в магазина.
Той почти не беше спал. Макар че се постара да запази безпокойството си скрито, през цялата нощ лежа буден.
Дори удоволствието да бъде с Дру и да прави любов с нея не можа да го откъсне от мислите му. Цялата радост, че тя е до него, бе помрачена, опорочена, развалена от появата на Глория.
Но първо трябваше да се увери, че наистина е била тя.
Макар да бе почти сто процента сигурен, че тъкмо тя е дошла и се опитва да осакати друга част от живота му, трябваше първо да се убеди. Затова стана и рано-рано се запъти към апартамента, в който живееха братята Дан и Уил Маклин.
Дан му отвори вратата облечен за работа, с голяма чаша димящо кафе в ръката.
— Хей? Какво става? Защо си станал толкова рано? Хващаш ме в крачка. Тръгвам, защото имам среща с един клиент.
— Трябва да говоря с Уил.
— Давам ти го и дано да имаш късмет. Ей го там, спи като умрял. Искаш ли кафе? Докъм следобед може и да възкръсне.
— Не търпи отлагане.
— Почакай, Сет. Момчето наистина е изтощено. — Тъй като Сет вече се промъкваше през дебрите на всекидневната, заобикаляйки разхвърляните из цялата стая дрехи и вещи, Дан тръгна след него.
— Не, тази е моята стая — рече той и посочи с пръст другата врата. На нея имаше залепена бележка с надпис:
„Взех два аспирина и отплувах в небитието.“
Сет дори не почука, отвори вратата и надзърна в тъмната стая. Благодарение на светлината, която идваше откъм коридора, видя, че плътните завеси бяха спуснати. Стаята бе съвсем мъничка, с размерите на килер и в нея имаше място само за едно легло.
Уил лежеше на него по гръб, ръцете му висяха от двете страни сякаш бе паднал назад, покосен от удар, и повече не бе помръднал. Носеше боксерки и на крака си един чорап. И хъркаше като за световно.
— Чакай да взема камерата, това трябва да се увековечи за поколенията — прошепна Дан. — Слушай, Сет, за пръв път има възможност да поспи осем часа от две седмици насам. Искаше довечера да се види с Обри и да бъде свеж, така че няма да стане преди два. Беше почти в безсъзнание, когато се върна от работа.
— Важно е!
— Добре тогава, по дяволите. — Дан отиде до прозореца. — Имай предвид, че най-вероятно ще говори насън. — Той безмилостно дръпна завесите.
Ярката слънчева светлина падна върху леглото. Уил обаче дори не се помръдна. Сет се надвеси над леглото и го раздруса за раменете.
— Събуди се!
— Квостаа… — дойде несвързан отговор.
— Чакай, така няма да постигнеш нищо. — Дан приближи до леглото. — Ето така. — Той сложи устата си до ухото на брат си и завика.
— Син код! Син код5! Доктор Маклин, спешен случай в зала три! Бързо!
— К’во става? — Уил се изправи и седна така, сякаш горната част на тялото му е била простреляна от стрела.
— Къде е картонът? Къде е… — Част от мозъка му се проясни и той премигна няколко пъти, виждайки лицето на Сет пред себе си. — Я да вървиш на… — понечи отново да си легне, но Сет го хвана за раменете.
— Трябва да говоря с теб.
— Да не би да имаш вътрешен кръвоизлив?
— Нямам.
— Тогава ще получиш, ако не ме оставиш да се наспя. — Уил грабна възглавницата и я сложи върху лицето си, за да се скрие от светлината. — Не съм го виждал сто години, а като се появи, няма отърваване от него. Махай се оттук и вземи този слабоумник, който ми е брат, с теб.
— Вчера си бил в магазина на Дру.
— Божичко, ще почна да викам!
— Уил, чуй ме! — Сет издърпа възглавницата от лицето му. — Интересува ме жената, която е била там, когато си влязъл. Казал си, че ти се струва позната отнякъде. Трябва да си спомниш.
— Точно сега няма да разпозная и родната си майка, идиот такъв! Всъщност кой си ти и какво търсиш в спалнята ми? Ще повикам полиция.
— Кажи ми как изглеждаше!
— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да спя?
— Да, моля те.
— Господи, чакай да помисля. — Уил се прозя и покри с ръце лицето си. Сетне въздъхна. Веднъж, два пъти. — Кафе. — Очите му се фокусираха, когато видя чашата в ръцете на Дан. — Искам това кафе.
— То си е мое, дръвнико!
— Дай ми това кафе или ще кажа на мама, че смяташ, че жълтата рокля прави задника й да изглежда дебел. И тогава животът ти няма да струва пукната пара.
— Дай му кафето — нареди Сет.
Дан се подчини.
Уил отпи, глътна и пак отпи. Сет го изчака, докато той скри лицето си в огромната чаша и излочи всичката течност.
— Е, какъв беше въпросът?
Сет сви юмруци, опитвайки се да запази спокойствие.
— Жената, която си видял в магазина на Дру.
— А, да. — Уил отново се прозина, опитвайки се да се концентрира. — Нещо в нея ми се стори странно. Беше облечена така, сякаш работи на някой ъгъл в Балтимор, нали се сещаш какво. Не че знам много за тези жени — добави с ангелска усмивка. — Износена, костелива и руса. Татко нарича такива хора с една дума — евтини. Диагнозата ми от пръв, при това бегъл поглед — алкохолна зависимост заедно с лекарства за ободряване. Лош тонус и цвят на кожата. Вероятно увреден черен дроб.
— На каква възраст? — продължи да пита Сет.
— Към петдесетте, но може и да е по-млада. Сериозни проблеми с тютюна. Ако завещае тялото си на науката, няма да вземем много от нея.
— Да. — Сет седна тежко на края на леглото.
— Както казах на Дру, имаше нещо познато в нея. Не мога да се сетя. Може би просто типът. Грубо, остро, може да се каже хищническо лице. Какво? Да не се е върнала да досажда на Дру? Щях да остана, ако знаех…
Изведнъж челюстта му увисна, защото всичко в съзнанието му се подреди и картинката си дойде на
