изваяните високи скули, невероятната форма на очите и правия патрициански нос.
Но за останалото, за устата и погледа в очите се нуждаеше от още нещо.
— Не мърдай — нареди й той и се приближи към леглото. — Искам да мислиш за това колко много те желая.
— Моля?
— Да мислиш колко силно те желая. Колко си прекрасна, как изглеждаш. Как минаваш покрай мен и аз те гледам. И те желая. Ти притежаваш тази сила.
— Така ли?
— Аз съм отчаян, безразсъден, обзет от теб. — Той се наведе и зашепна. — И ти го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да щракнеш с пръсти. Да се усмихнеш. И аз ще дотичам. — Той я целуна нежно и дълбоко, показвайки й всичко това. — Аз съм твой роб.
Сетне се отдръпна, но не отдели очи от нея, докато отиваше към платното.
— Това си ти, Друсила. Ти.
Устните й се извиха в усмивка на превъзходство. Познание за силата. Очите й святкаха, изпълнени с покана, в която прозираше нетърпение и безразличие.
Той видя всичко, което искаше да нарисува — очакването, увереността, желанието и обещанието.
— Не мърдай.
Не виждаше нищо друго, освен нея. Не чувстваше нищо, освен нетърпението, което движеше ръката му. Нетърпението да смеси боите, да ги размаже, да ги нанесе и всички те да оживеят върху платното така, че лицето й да разцъфти под четката му.
Той черпеше вдъхновение с пълни шепи и знаеше, че тази светлина върху лицето й ще свети завинаги. Тя щеше да е там дори когато завърши картината.
Щеше да бъде там, в сърцето и ума му, където и да отиде. Когато е сам, когато е самотен.
— Мога да го направя — каза Сет. — И когато я завърша, тя ще бъде най-важното нещо, което съм рисувал досега. Знаеш ли защо?
Друсила не можа да произнесе нито дума, защото сърцето й биеше оглушително. Само поклати глава.
— Защото ще отразява, какво си ти за мен. Онова, което си за мен от първия миг. Друсила. — Сет пристъпи към нея. — Обичам те.
Дъхът й спря.
— Знам. — Тя притисна с ръка сърцето си, учудена, че то не пробива гърдите й и не излиза свободно навън с един лудешки скок на радост. — Знам и съм много уплашена. О, Господи! Сет! Аз се страхувам, защото също те обичам.
Тя скочи от леглото и се хвърли в прегръдките му, посипвайки листенцата от рози на земята.
15
През къщата сякаш премина ураган на име Ана, който помете всичко и накара мъжете да потърсят убежище. Тя се изви като вихър във всекидневната, грабвайки чорапи, обувки, шапки, празни чаши. Тези, които не бяха достатъчно бързи да се скрият, бяха накарани да приберат разхвърляните вещи или щяха да бъдат напердашени.
Докато стигна до кухнята, оцелелите се чудеха къде да се заврат. Дори кучето се бе свило в ъгъла и не смееше да мръдне.
От разстояние, което смяташе за достатъчно безопасно, Сет се престраши.
— Почакай, Ана, това е само една вечеря!
Тя се обърна заплашително към него. Той беше по-тежък от нея поне с петнадесет килограма и въпреки това стомахът му се сви от нещо като страх под убийствения блясък на тъмните й очи.
— Просто вечеря значи? — повтори тя. — И предполагам, че смяташ да я приготвиш сам?
— Не! Но каквото и да сготвим ще бъде чудесно. Дру изобщо не е придирчива или дребнава.
— О, Дру не била придирчива — повтори след него Ана, докато вадеше от бюфета продукти, които сложи на масата. — И поради това ти не си сметнал за необходимо да ме предупредиш поне един час по- рано, че ще имаме гост за вечеря.
— Тя не е гост. Аз си мислех, че просто ще грабнем нещо пътем и ще…
— О, чувате ли го? Той си бил мислел просто да грабне нещо пътем! — Ана отиде бавно към него с такова изражение, че Сет застина като малко момче, хванато на местопрестъплението.
— Може просто да поръчаме пица и да я помолим да я вземе на идване към нас.
Кам се надяваше, че докато жена му мачка Сет като хлебарка, тя ще отклони вниманието си от него. Затова се промъкна към хладилника, за да си вземе една бира — нещо като ритуал всяка вечер след връщане от работа. А не би трябвало да се заблуждава след като я познаваше от толкова години.
— А ти! — обърна се тя към него. — Мислиш си, че можеш да влизаш в кухнята ми с мръсните си обувки? И може би си въобразяваш, че ще положиш мръсния си задник на дивана в хола, смучейки бирата си? Не, господинчо! Забрави! В моята къща не си господар.
Кам обаче си бе взел бирата и за всеки случай я скри зад гърба си. Тръгвайки да излиза, реши все пак да каже нещо в своя защита.
— Стига си викала! Аз съм само един невинен зрител.
— В тази къща няма невинни. Стой тук! — нареди тя, когато Сет също се опита да се измъкне от кухнята. — Не съм свършила още с теб.
— Добре, добре. Виж, хайде да се разберем. Какво толкова е станало? В тази къща непрекъснато някой идва на вечеря без официална покана. Ей на, преди ден Кевин как доведе оня перко, който му е приятел, просто ей така без предизвестие?
— Той не е перко — извика Кевин от своята стая, където се бе притаил в безопасност.
— Да бе, имаше обица на носа и не спираше да цитира Дилън Томас.
— А, Маркус? Да, той наистина е малко странен. Мислех, че говориш за Джери.
— Е, видя ли? — вдигна ръце Сет. — Толкова много хора влизат и излизат от тази къща, че дори не можем да ги запомним.
— Това е друго. — Ана бе извадила голям кухненски нож от комплекта и понеже Кам — страхливецът му със страхливец! — дезертира от бойното поле. Сет реши да не спори.
— Добре, хайде да забравим. Аз ще ти помогна.
— Естествено, че ще помагаш, къде ще ходиш! Червени картофи — нареди тя, подаде му ножа и рече: — Обели ги!
— Слушам!
— Куин!
— Какво пак? — С глас, който издаваше несъгласие и оправдание, Кам се появи на вратата, като криеше бирата зад гърба си. — Не съм направил нищо!
— Точно така. Нищо не си направил. Отивай в банята. Вземи си душ. И не си хвърляй хавлията на пода. Обръсни се!
— Да се бръсна ли? — Той потърка с ръка брадата си и я погледна учудено. — Че защо? Сега да не е сутрин.
— Обръсни се — повтори тя и започна да кълца чесън с такова настървение, че Сет пъхна пръстите си в джоба за всеки случай.
— Господи! Какво ли още ни чака? — обърна очи към него Кам и тръгна към горния етаж.
— Джейк! Прибери боклуците си от пода на дневната. Кевин! Мини с прахосмукачката.
— Защо правиш така, че да ме намразят? — попита с тъжен шепот Сет.
Единственият отговор от страна на Ана беше един леденостуден поглед и презрително мълчание.
— Когато обелиш тези картофи, искам да ги нарежеш на филийки. Толкова дебели — тя му показа с пръсти. — Когато свършиш и това, сложи сапун и хавлията за гости в долната баня. Първият, когото хвана, че е използвал сапуна и е оставил отпечатъци от мръсните си ръце върху хавлията, ще бъде с отрязани пръсти — обяви високо тя, след което сложи продуктите в една купа и започна да бие яйца.
— Искам само да знаеш, че боклукът в дневната не е мой — извика Джейк и изръмжа заплашително към
