Този път гласът беше пълен със загриженост и съпричастие.
— Не. Да. Може би малко. Сякаш крайниците ми изтръпнаха.
Сет се намръщи, сетне погледна към китката си за часовника, който така и бе забравил да следи.
— О, минал е почти час.
— Най-малко. — Тя се опита да се усмихне.
— Трябва да си починеш. Искаш ли да пиеш нещо? Вода, сок? Дали съм купил сок?
— Вода е достатъчно. Може ли да седна.
— Разбира се. — В момента изобщо не гледаше към нея, а към картината.
— А може ли да видя какво си нарисувал?
— Ъхъ. — Сет остави четката и взе някакъв парцал, с който да избърше ръцете си. И изобщо не вдигна очи от платното.
Дру се плъзна от леглото, взе халата си и като се зави с него, приближи.
В центъра на платното беше леглото, а пространството около него бе бяло и празно. Тя беше в средата на леглото.
Все още не бе нарисувал лицето й, върху платното имаше само тяло — дълги крайници, покрити с рози. Ръката й покриваше гърдите, но това не бе жест на свенливост или скромност. Беше жест на флирт, помисли си Дру. Жест за покана. Или за познание.
Картината бе само отчасти нарисувана, а вече бе прекрасна. Дали бе виждала някога такава съвършена хармония и игра на светлината и сянката?
Той бе избрал леглото много подходящо. Тънките железни рамки говореха за простота и нещо непреходно. Нежният цвят на чаршафите придаваше дълбочина и топлина на кожата й и бе допълнителен щрих към всички богати тонове, които бе използвал.
— Много е красиво.
— Ще стане още повече. Засега е добро начало.
— Знаеше, че няма да те спра, когато видя какво си направил, нали?
— Ако беше погледнала и не бе видяла онова, което аз исках да видиш, значи съм се провалил. Друсила?
Тя го погледна изпитателно. Пулсът й почти спря, когато видя напрежението, изписано върху лицето му, същото, както когато работеше; самовглъбеността и силата на самоконтрола му. Цялото себеотдаване, което витаеше около него, докато рисуваше.
Сега обаче всичко това бе насочено към нея.
— Никого не съм желала така — продължи тя. — Не знам какво означава.
— Това няма значение. — Той я притегли към себе си и завладя устните й в дълга целувка.
Беше почти свалил халата й, когато двамата паднаха върху леглото.
Част от нея, онази, която бе родена и израснала в лукс, беше шокирана. Самата Друсила бе още по- стъписана от собствената си реакция. Останала част обаче ликуваше.
Тя разкъса ризата му.
— Докосни ме! Докосни ме по начина, по който ме докосваш с очите си, когато ме рисуваш!
Ръцете му се плъзнаха по нея, нетърпеливи и ласкави, разпалващи пламъци, които тлееха. Изгориха я, нажежиха кръвта й, докато тя се почувства като кипяща смес от желание, примесено с безразсъдство.
Устата й изсмукваше неговата в битка за надмощие.
Той потъна в нея, пленен в капана на емоциите, които Дру събуждаше у него. Изпълнен с чувства и усещания, му се струваше, че тя сякаш се ражда отново от всяка ласка, от всяка дума, от всяка милувка.
Гладът за повече, за още, го пришпорваше и водеше към скалистия ръб на пропастта. И той, без да се замисли, скочи в бездната.
След нетърпеливата му страст Дру почувства някаква промяна. Появи се неочаквана нежност, сякаш заровена дълбоко под дебелия лед, който внезапно се разтопи и я заля. Устните им се сляха в дълга, бездиханна целувка и се изпиваха до болка. Ръцете им се галеха като криле на птици. Въздухът бе натежал, изпълнен с аромат на рози, боя, терпентин, размесени от лекия бриз откъм залива.
Тя се надвеси над него и го погледна с любов.
Гърлото й бе стегнато като в менгеме и я болеше. Сърцето й се надигна като огромна приливна вълна. С плавно движение тя се наведе и устните й отново намериха неговите, а устата й се изпълни със сладост.
Това беше повече от удоволствие, повече от желание и необходимост, помисли си Дру. Вече знаеше. Това беше всичко, което искаше.
Ако трябваше да се отдаде изцяло, добре, нека да бъде така.
И тя го привлече в себе си.
Бавно и нежно, дълбоко и всеотдайно те се движеха във вечния ритъм. Тръпнеха, въздишаха. Сякаш всички цветове, които бе използвал, за да я рисува, бяха влезли в нея.
Той я повдигна и както я държеше върху себе си, продължи да я целува. Плътно прегърнати, те стигнаха до върха.
Известно време след това лежаха бездиханни, без да могат да говорят. Дру положи глава върху рамото му. Гледаше светлината през прозореца. Беше отворен.
Той бе отворил един прозорец, осъзна тя. Онзи, който тя искаше да остане затворен завинаги. Сега през него навлизаха въздух и светлина.
Как можеше да го затвори отново?
— Никога преди не бях правила любов върху рози — рече тихо Дру. — Хареса ми.
— На мен също.
Тя взе едно смачкано листенце от гърба му.
— Но я виж какво сме направили! Художникът сигурно ще бъде много ядосан.
— Би трябвало, но не е. Освен това — Сет чувстваше как в кръвта му бушува радост, истинска чиста радост — художникът е много изобретателен и ще оправи нещата.
— Мога да потвърдя това.
— Дай ми още един час.
Тя се подпря на ръката си, за да го погледне.
— Нима ще рисуваш? Сега?
— Повярвай ми. Важно е, наистина е много важно. Сега и тук. — Тя все още го гледаше с недоверие и недоумение, когато той я отмести от себе си и леко я побутна на леглото. — Спомняш ли си позата, или искаш да ти помогна?
— Дали си спомням? О, за Бога! — Тя се изви на една страна и сложи ръката на гърдите си.
— Добре, сега ще те поръся с листенца.
Той бързо подреди розите, отстъпи, огледа резултата и направи някои поправки.
— Може да се поцупиш малко, но все пак обърни главата си към мен.
— Аз не се цупя. Достатъчно възрастна съм, за да се цупя.
— Както и да е. — Той грабна джинсите си и ги навлече. — Искам ето този ъгъл на главата ти… брадичката така. Не, не толкова издадена, скъпа. Ето, така е по-добре — След което грабна четката. — Наклони леко главата си. А, точно така. Ти си страхотна! Ти си съвършена. Ти си най-добрата.
— А ти си една торба с лайна.
— Е, това вече беше приказка на възрастен човек. — Сет започна да работи. — Но от твоите уста прозвуча малко жестоко.
— Мога да бъда груба и жестока, когато обстоятелствата го изискват. — Особено, помисли си, когато срещу себе си има мъж, който предпочита да работи вместо да я държи в обятията си, независимо че тя е така лудо влюбена в него. Това бе наистина основателна причина.
— Добре, не говори. Просто ме гледай и слушай музиката.
— Както кажеш. И без това нямам какво да ти кажа.
Може би, но лицето ти ми говори много повече от думите, помисли си доволен Сет. Точно това му трябваше.
Нарисува предизвикателната извивка на брадичката, сянката, която хвърляше върху гърдите й,
