беше такава.
— Но нали затова продаваш картините си? — попита тя, като се зави плътно с халата си чак до шията и погледна към леглото. — За да получаваш пари.
— Аз не рисувам за пари. Оставил съм на агента си да се занимава с това. Парите са вторичен, макар и приятен продукт.
— Аз пък не съм модел.
— Аз и не искам да използвам модели. — Недоволен, той местеше и буташе леглото, докато промени ъгъла спрямо прозорците. — Професионалните модели ще ти изнесат цяла лекция за това как да ги нарисуваш. Знаят повече и от мен. Повече ми харесва да използвам обикновени хора. Освен това за картината, която искам да направя, не мога да използвам никой друг, освен теб.
— Защо?
— Защото си ти.
Тя подсвирна, когато той отвори първата торбичка с листенца.
— И какво означава това, което казваш?
— Виждам само теб в тази картина. — Сет разпръсна листенцата върху чаршафа. — Просто се отпусни и остави на мен.
— Не мога да се отпусна, след като ще лежа гола върху леглото и ти ще ме гледаш.
— Можеш, сигурен съм. — Той добави още листенца, отстъпи и огледа резултата.
— Само преди няколко часа правихме любов на това легло.
— Точно така. — Сет я погледна и се усмихна. — Ще ти помогне, ако мислиш за това, докато работя. Мисли си за мен.
— О, ти да не би да прави секс с мен само за да ме доведеш до подходящото настроение?
— Не. Правих секс с теб, защото не мога да ти се наситя. Но настроението също е вторичен продукт от това действие, при това приятен.
— Може ли да ти кажа къде да си завреш този вторичен продукт?
Той се засмя и я сграбчи, преди тя да стигне до вратата на банята.
— Луд съм по теб.
— Стига! — Тя потръпна, когато захапа ухото й. — Наистина престани, Сет.
— Напълно съм луд. Ти си прекрасна. Не бъде толкова срамежлива.
— Няма да ме накараш да се съблека с ласкателства или сладки приказки.
— Сладки приказки, каква сладка дума. А какво ще кажеш, ако се позова на твоя изискан вкус към изкуството? — Той потърси устните й. — Добре, дай ми един час. Ако все още се чувстваш неудобно, ще го обмислим отново. Човешкото тяло е естествено красиво.
— А също и памучното бельо.
— Да, особено когато го носиш ти.
Отново я разсмя.
— Един час? И ще ми дадеш картината?
— Да. Договорихме ли се? Как е музиката? Добра ли е, или искаш да ти пусна нещо по-подходящо за стриптийз?
— Стига си ме разсмивал.
— Само ще свалим това. — Той развърза халата и внимателно го свали от раменете й. — Обичам да те гледам. Обичам формите ти. — Говореше меко и нежно, докато я водеше към леглото. — Начинът, по който кожата ти блести на светлината. Позволи ми да ти покажа каква те виждам аз.
— Смяташ ли, че като ме прелъстяваш, ще ми помогнеш да се отпусна?
— Легни. Не мисли за нищо. Искам да се обърнеш на една страна и да ме погледнеш. Сложи ръката си ето така. — Той вдигна ръката й и я постави върху гърдите.
Тя се опитваше да не обръща внимание на усещането, което пръстите му оставяха по кожата й.
— Чувствам се… като на показ.
— По-скоро разбулена — поправи я той. — Това е друго. Отпусни това коляно. Запази ъгъла на тази ръка. Отпусни дланта, отвори я. Добре. Как си?
— Не мога да повярвам, че го правя. Това не съм аз.
— Напротив, ти си. — Той бръкна в торбичката, извади розови листенца и ги посипа върху нея, постави няколко в отворената й длан, поръси други по косата й, по стръмната извивка на гръдта, върху ръката, по бедрата.
— Опитай се да задържиш така. — Отстъпи и я огледа така, че кожата й сякаш изгоря от слънцето.
— Сет?
— Само се опитай да не мърдаш много. Първо трябва да уловя тялото ти. За лицето и главата не се тревожа много. Говори ми. — Той се върна зад статива.
— За какво да ти говоря? Колко глупаво се чувствам ли?
— Защо не излезем с лодката в морето тази вечер? Ще отидем да вечеряме при Ана и след това ще излезем.
— Не мога да мисля за вечеря, а още по-малко за твоята снаха, когато съм… Хората ще ме гледат. Мен. Гола.
— И ще видят една прекрасна жена.
— Майка ми… — рече Дру и я обхвана неочакван ужас.
— Какво майка ти? Тя и баща ти отново ли са заедно?
— Доколкото знам. Отидоха в Париж, но сигурно не са щастливи заради мен.
— Трудно е да направиш всички хора щастливи едновременно. — Той скицира извивката на раменете й, сетне шията и елегантната линия на торса. — Кога за последен път си била в Париж?
— Преди три години. На сватбата на леля ми. Тя живее сега там — извън Париж наистина, но имат апартамент и в града.
И така, той й говори за Париж, доволен, че напрежението, сковало тялото й, се топи и тя се отпуска. И тогава започна да рисува.
Контрастът на червените листенца с белотата на кожата й, отблясъците на светлината, мекотата на чаршафите, които образуваха загадъчни сенки — всичко беше съвършено. Искаше да улови елегантната дъга на отворената й ръка и силните мускули на прасеца.
Тя леко се помести, но Сет не каза нищо. Разговорът, който поддържаше, за да я разсейва, сякаш се водеше от друг човек, диктуваше го друго ъгълче на мозъка му. Всичко останало, цялото му същество бе съсредоточено и подчинено единствено на образа, който създаваше с четката и боите.
Тя отново беше неговата фея от приказките, неговата приказна кралица, но сега будна. Сега беше жива.
Дру престана да мисли за позата, както и за своята скромност. Да го наблюдава как рисува, за нея представляваше непознат трепет. Беше като невкусвано удоволствие. Дали той самият осъзнаваше колко напрегнат и съсредоточен става, когато работи? Начинът, по който се променяха очите му, бе в пълен контраст с естествения разговор, който водеше с нея.
Сет би трябвало да се познава. Би трябвало да знае, че техниката му на рисуване караше модела му да се чувства красив, жизнен, единствен на света.
Тя забрави за ограничението във времето, което бяха поставили. Каквито и фантазии да се вихреха в главата му, тя беше част от тях и Дру не искаше и не можеше да ги прекъсне.
Дали позиращият модел винаги се влюбваше в художника? — запита се Дру. Дали такова бе естеството на нещата? Да чувства тази жестока, непоносима интимност, тази удивителна нужда да бъде с него? Как така той се бе превърнал в първия мъж, в единствения мъж, на когото искаше да се отдаде? Да му даде всичко, което поиска. Това беше страшно, плашеше я. Откритието, че любовта може да означава да дадеш толкова много от себе си, я караше да се бои.
Какво щеше да остане от нея, ако се раздаваше до такава степен? Парченца от счупено огледало, което никога няма да бъде цяло, за да отрази светлината?
Когато той отново я погледна, така сякаш я поглъщаше, тя потръпна.
— Студено ли ти е? — Гласът му беше безизразен и равен. След което изведнъж сякаш се събуди и натисна някакво копче, тонът се промени и въпросът бе зададен отново. — Извинявай, студено ли ти е? —
