Този мъж бе лишен от всякакви скрупули! Лицето на Соня поруменя при спомена за дързостта на Стив по отношение на самата нея, а отгоре на всичко той бе посмял да й го напомни… Соня срещна в огледалото собствения си втренчен, порцелановосин поглед и механично вдигна ръка, за да приглади един стърчащ кичур. Новата й шапка наистина бе доста прилична. Килната леко напред, за да пази очите й от слънцето, тя я правеше да изглежда… по-млада. Не че вече бе стара. Всичките й приятели я посрещнаха с комплимента, че никак не се била променила. А един очарователен млад мъж бе пофлиртувал с нея, правейки й дръзки комплименти, дори след като й се наложи да му напомни, че е омъжена. Как му бе името? А, да — Андре Делери.
След това прагматично настроената Соня махна с ръка. Вероятно бе толкова внимателен с нея, защото търсеше начин да се запознае с Джини. Този млад човек много напомняше на Соня за Стив Морган. Двамата си приличаха по един особен начин, ако не физически, то поне като поведение. Соня бе усетила нещо заплашително под неотразимия чар на Делери, виждайки страхопочитанието, с което останалите мъже се отнасяха с него въпреки младостта му.
— Ще имате ли нужда от бъгито3, госпожо? — Това бе Тили, приближила се безшумно както обикновено. Понякога Соня се питаше какво ли знаеше това момиче и какво ли всъщност си мислеше, но скоро отклони вниманието си от подобни абсурдни въпроси. Какво значение имаше? Тили поне бе лоялна и това бе важното.
— О… да, мислех да взема бъгито. — Все още озадачена от отсъствието на съпруга си, Соня звучеше малко разсеяно. — Чарлз може да ме откара дотам и да върне бъгито обратно. Сигурна съм, че госпожа Пруе ще се осведоми дали съм се прибрала в къщи… би ли изгладила за довечера синята ми тафтена рокля. Ще вечеряме у семейство Антоан заедно с няколко приятели.
Соня си помисли, че наистина би било много по-добре да не взима Тили със себе си, особено след като Аделин Пруе бе настояла за дълъг и интимен разговор.
— Само ние двете, скъпа. Колко много неща имаме да си кажем! Умирам да чуя последните клюки. Това място е толкова затънтено в сравнение с кръговете, в които се движиш сега! Но въпреки това — тя заговорнически бе понижила глас — по време на войната на нас всъщност не ни липсваха известни вълнения, нали?
Всичко това й напомни, че по онова време, в дните, които Соня се опитваше да забрави, че Аделин Пруе — по-възрастна, необикновено изтънчена жена, чийто съпруг беше заминал на война — бе нейната най-близка довереница.
Соня, следвана надолу по стълбите от Тили, която носеше чадърчето й, реши, че без съмнение днес най-сетне ще научи какво помни скъпата Аделин.
— Соня, скъпа! Чудесно е, че дойде. Вече бях започнала да се плаша, че тази непоносима жега може да те задържи в къщи. Бернар, би ли позвънил, моля те? Да видим… сигурна съм, че познаваш приятелите на Бернар… Люсиен Вале… Андре Делери… — Гласът на госпожа Пруе звучеше доста безгрижно, което бе твърде нетипично за нейния труден характер, но Соня, все още леко неразположена от потискащата жега навън, нямаше време да размишлява върху държанието на приятелката си. Бернар Пруе, млад мъж с не особено интелигентни черти, наследник на огромно състояние на Пруетови, вече бе позвънил за освежителни напитки и изискано й предложи стол. Соня му се усмихна топло, чувствайки известна вина заради облекчението, което изпитваше от присъствието му. Днес тя наистина не бе в настроение да слуша клюките на Аделин, особено ако, както Соня се опасяваше, госпожа Пруе бе разпознала Стив, въпреки мустаците, които той сега носеше.
Отпивайки малки глътки от студеното вино, Соня постепенно се оживи. Такава рядкост бе човек да види страшната Аделин Пруе дори съвсем леко объркана! Но Бернар изглежда бе довел двамата си най-близки приятели, за да му помогнат да съобщи на майка си, че предната нощ се бе сгодил за госпожица Алтея Пенингтън. Соня не виждаше нищо лошо в тази връзка — госпожица Пенингтън бе всепризната красавица, а милионите на баща й бяха не по-малко от тези на Пруетови. Разбира се тя не принадлежеше на някоя от старите креолски фамилии, но какво значение имаше подобен факт във времена като тези? Освен това Бернар вече бе възмъжал и разполагаше със свои собствени средства, така че бе крайно време да се освободи от опеката на майка си. Мислите на Соня приличаха на бледите петна, появяващи се по иначе порцелановата й кожа. В края на краищата Аделин, която всъщност бе мека душа, трябваше да разбере, че нещата невинаги ставаха така, както тя искаше. Не беше ли чудесно, че тя, Соня, все още успяваше да изглежда млада и привлекателна, докато през последните десетина години Аделин значително се бе състарила?
— Знаеш ли, страдах неутешимо, научавайки, че си се омъжила? Тогава казах на Люсиен: „Не може да бъде, тя е прекалено млада!“ Моля те, не го приемай като ласкателство, но с благородна завист трябва да призная, че миналата нощ на бала на „Гранд Опера“ ти бе най-красивата жена.
Андре Делери, разбира се, бе изкусен флиртаджия — как толкова млад мъж като него се бе оформил вече като такъв завършен прелъстител — но в ласкателствата му имаше нещо забавно. На Соня й бе приятно да се чувства център на вниманието, вместо постоянно да бъде засенчвана от Джини. А и нали нямаше нищо лошо в това и тя да пофлиртува малко? Тук, в Юга, това бе само една игра и всички гледаха на нея като на такава и не я приемаха на сериозно: Дори самата Аделин разбираше това.
Госпожа Пруе, която съвсем не бе глупава, можеше да прочете почти всяка мисъл на Соня, но бе твърде ядосана на сина си и неговата нерешителност да съобщи за годежа си с разглезената дъщеря на парвенюто Пенингтън. Как бе посмял да доведе своите приятели, като че ли за да го защитят от нея, собствената му майка? Той много добре знаеше, че логичният й начин на представяне на нещата ще го разубеди от подобен импулсивен ход и затова бе решил да се презастрахова. Защо, по дяволите, покойният й съпруг трябваше да припише всичките тези милиони на Бернар?
Към притесненията на госпожа Пруе се прибавяше и това, че синът й реши да я напусне точно когато приятелите му си тръгнаха под предлог, че трябва да уважат милата покана на госпожа Брандън.
— О, Аделин! — извика Соня с престорено съжаление. — Толкова се надявах, че ще можем да поклюкарстваме надълго и нашироко. Трябва в най-скоро, време да се видим отново. Може би този път ти ще ме посетиш.
В сравнително прохладния следобед и в компанията на тримата млади мъже обратният път към плантацията бе доста по-приятен. Соня отново се почувства като младо момиче, особено когато другите двама изоставаха малко и Андре — както я бе помолил да го нарича — остана да язди сам до нея. Дълбокият и някак неспокоен поглед на очите му не подхождаше на леко фриволния разговор. Тя се почувства поласкана, че бе решил да й довери историята на своя живот, както и факта, че е доста по- възрастен, отколкото изглеждаше. Увери я, че било истинско удоволствие да се разговаря с жена, достатъчно зряла, за да разбере мъж като него.
— Толкова е лесно да се разговаря с теб! Ти си първата жена, която… — той неочаквано замълча, като че бе казал прекалено много, а Соня се изчерви от удоволствие заради недовършения комплимент. Под безгрижната му, светска външност наистина се криеше сериозен млад мъж.
Ако сега на нейно място бе Джини… Соня с раздразнение си спомни за заварената си дъщеря, която още от самото начало бе за нея източник на тревоги и неприятности. Без съмнение тя щеше вече да е привлякла вниманието и на тримата мъже, безсрамно флиртувайки с тях. А при това положение те, разбира се, едва ли биха запазили уважение към нея. Човек трудно можеше да си представи млад мъж като Андре Делери да изпита удоволствие от разговора с такава жена. Той вероятно — при тази мисъл страните на Соня пламнаха — щеше да отиде много по-далеч от обикновен флирт с нея. Въпреки цялото уважение, което младият мъж засвидетелстваше на Соня, тя имаше чувството, че господин Делери е истински донжуан.
Късно същата вечер, когато двете жени седяха в една ложа в операта, госпожа Пруе положи големи усилия да потвърди тези опасения на Соня.
