Загубена любов, последна любов

Аделин, разбира се, ревнува, защото е стара. Защото е допуснала така да напълнее и да се превърне в една от онези досадни богати вдовици, прекарващи времето си в предъвкване на клюки. Но за недоверието на Уилям няма извинение… след всичките тези години, през които сме женени… при положение че не съм му дала ни най-малък повод. Наистина бе прекалено да очакват от нея да се примири с това, както с неприсъща за нея непримиримост си мислеше Соня. Не, това просто не беше честно, като се има предвид с колко леко око гледаха на странностите на Делери.

5

Соня не можеше да знае, че същата вечер Джини също не бе особено щастлива, въпреки че никога не би го признала. Гневът придаваше на държанието и външния й вид странно излъчване. Стив неведнъж бе забелязвал това, предпочитайки да пренебрегне факта, че обикновено той бе причината за нейния гняв. Но този път бе отишъл прекалено далеч. Гордостта на Джини я накара да се закълне пред себе си, че веднъж завинаги ще му втълпи, че тя няма да се примирява с безцеремонното му държание, без значение как това щеше да се отрази на крехката им връзка.

Джини напусна златната стая с вид на разярена лъвица. На светлината на газовата лампа отражението й в огледалото първо се намръщи, а след това й се усмихна. Младата жена репетираше ролята, която възнамеряваше да изиграе тази вечер: Учите й се присвиха. Бе обмислила всяко свое действие до най- малката подробност. О, да, Стив щеше да остане изненадан. Много криво си бе направил сметката, ако мислеше, че ще му бъде лесно да я сплаши. Както тогава, когато я бе държал като пленница в публичния дом на мадам Лила в Ел Пасо. Оттогава Джини бе научила много неща и Стив не биваше да го забравя.

С пробуждането на къщата до нея бяха започнали да се донасят приглушени звуци. Тихо подрънкване на пиано, женски смях, гърмящ мъжки бас. Из въздуха се носеше дори слабо ухание на тамян, придаващо екзотичен привкус на и без това екзотичната обстановка — декор на театралните ритуали на продажната „любов“. Навярно имаше и други стаи като тази, всяка със специфичен: интериор, но всички служещи за една и съща цел. Стаите от този етаж денем биваха предоставяни на любовни двойки, търсещи дискретност и усамотение — омъжени жени и техните любовници или мъже с техните метреси. Вечер къщата се превръщаше в елегантен публичен дом, обслужващ само елита и най-богатите и в който се сервираше само вино и шампанско. Ястията биваха приготвяни от парижки готвачи, а дамите приемаха своите клиенти само след предварителна уговорка.

Джини, на която всичко това вече бе известно, седеше в отрупания с огледала будоар. Сега тя издърпа най-горното чекмедже на тоалетната масичка. Типично по мъжки Стив не се бе досетил да прерови чекмеджетата и двукрилите гардероби, изпълващи стаята, но тя го направи, тъй като се бе събудила, за да открие, че съпругът й и роклята й бяха изчезнали. Очевидно постоянните посетители на златната и бялата стаи обожаваха да се преобличат. Тук имаше не само мъжки и дамски костюми от различни епохи и моди, но и цяло находище от козметични средства и парфюми. Зелените очи на Джини заблестяха със смесица от възхищение и гняв. Тя плахо се огледа, преди да посегне към малка кутийка с червило за устни, а след миг мислите й препускаха вече далеч напред. Хитростта, която бе използвала някога в Ел Пасо, щеше да й послужи отново, но този път тя нямаше да си позволи да бъде уловена…

— Господа… — Мъжкият глас бе малко неясен, но с респектиращ тон, накарал всички глави в задимената игрална зала да се обърнат към вратата. Хенри Уормът, губернатор на щата Луизиана, пристъпи напред, покланяйки се с размах към младата дама, чиято ръка държеше. — Представям ви троянската Елена.

Тя се държеше с грациозна увереност, граничеща с арогантност, добре съзнавайки гледката, която предлагаше на мъжете в залата. Без съмнение се забавляваше от шока и удивлението, изписани по извърнатите към нея лица.

Бялата й рокля бе артистично драпирана и разгалваше едното й прасковено рамо и стройното й бедро. Под гърдите й бяха кръстосани тънки златни презрамки, подчертаващи техните възхитителни овали. Ако човек се вгледаше достатъчно отблизо, можеше да различи настръхналите й зърна под фината, прозирна материя. А по-нагоре мъжките погледи биваха запленени от алените, подканващи за целувка устни и леко издължените смарагдови очи, гледащи със смесица от ирония и предизвикателство. На светлината на полилея косата й, сплетена със златисти панделки, блестеше като бакърена. Колко ли дълга щеше да е, ако я разпуснеше?

Доволен от ефекта, който бяха предизвикали думите му, Хенри Уормът се засмя.

— Не съм ли истински щастливец? Преди малко се получи невинен инцидент. Моята малка богиня неволно се бе заключила в стаята си и една свещ падна на пода. Злополука, която можеше да доведе до нещо по-сериозно, ако в този момент случайно не минавах край стаята й. И тъй като тя е една истинска Афродита, как бих могъл да устоя на молбата й да я придружа до долу, където я очаква щастливият й кавалер за тази вечер? — Той се огледа въпросително, добавяйки малко по-тихо с несъмнено искрен глас: — Няма нужда да казвам, че бих дал почти всичко, за да съм на неговото място, който и да е той…

Усмихвайки се на слисването, Джини обходи с поглед зачервените лица на присъстващите.

— Сенатор Брандън, колко чудесно… — Пренебрегвайки задъханото му възклицание, тя продължи: — Също и Пако Дейвис… Напоследък вие малко ме пренебрегнахте и не съм сигурна дали съм готова да ви простя. Как е нашето бебе?

След като с удоволствие видя Пако да се задавя с питието си, тя обърна блестящия си поглед към друго едно познато лице, срещайки студени сиви очи, които се сведоха.

— Джим, скъпи… Как можа да ме накараш да те чакам толкова. Направих точно както ми каза… А уж изгаряше от нетърпение да видиш дали ми отива новата рокля… О, нали не съм те ядосат твърде много? Сигурна съм, че тези мили господа ще разберат…

Губернаторът се покашля и доста войнствено изправи рамене, предлагайки някой от господата да продължи играта вместо него, защото той предпочитал да достави удоволствие на прекрасната Афродита… В този момент тя залепи на изчервената му буза дръзка целувка и прошепна, че би била щастлива да прекара с него някоя от следващите нощи, ако той говори с Хортензия.

В този момент господин Бишоп се изправи с примирен израз на лицето, за да поеме в свои ръце нещата, които бяха отишли твърде далеч.

— Господа, моля за извинение… Афродита? Да се качим горе, а? Ще се реванширам, задето те накарах да чакаш.

Усмивките им се кръстосаха — неговата, неестествена и предупреждаваща, а нейната — триумфираща. Той можеше да се обзаложи, че губернаторът с неохота се оттегли, когато Стив Морган се завърна към играта на карти. Досега той невярващо бе наблюдавал спектакъла, разиграван от съпругата му, която считаше за надеждно заключена в стаята й, а сега я виждаше да стои пред всички в прозрачна гръцка тога, разкриваща почти всичките й прелести. А на всичкото отгоре бе имала наглостта да му се усмихва сладко, облягайки се на рамото на Джим Бишоп.

— Здравей, Стив. Добре ли си прекарваш? Защото аз наистина чудесно се забавлявам!

За миг той почти на бе на себе си от гняв. Джини не можа да устои да не потръпне пред убийствения му поглед. Единствено предупредителното покашляне на господин Бишоп бе, което я спаси и върна разсъдъка на Стив. Лицето му замръзна и само едва доловимото потреперване на челюстта му издаваше с мъка сдържания бяс. Изпитваше желание да удуши жена си и тя го знаеше. Щеше да мине доста време, преди Стив отново да погледне на нея като на своя собственост.

Пренебрегвайки зловещия му поглед и заплашително приведената глава, Джини пое ръката на Джим Бишоп, който вежливо я поведе нагоре.

— Госпожо, не зная точно какво да правя с вас! Вашето поведение тази вечер… — Бишоп дотолкова бе изгубил обичайното си самообладание, че бе заговорил още преди да се качат в стаята, към която го водеше „богинята“ на губернатор Уормът.

Както и можеше да се очаква, той с въздишка на примирение си помисли, че тази млада жена винаги е била своенравна. Каквото и да си бяха казали присъстващите, поведението й бе абсолютно безсрамно.

— Моето поведение ли, а, господин Бишоп? А какво ще кажете за това, че съпругът ми ме заключи в тази стая, след като насила ме довлече тук. Всички вие, мъжете, сте ужасни лицемери! Как може да държите публичен дом и същевременно да се правите на светци? Спестете си труда! — Зелените й очи твърде живо