от специалитетите си, който да проясни малко главата ти. Предстои ни много важен разговор.
Все още притискайки главата си с длани, Вале седна намусено. Чудеше се как, по дяволите, приятелят му успяваше да изглежда толкова свеж след една явно безсънна нощ. Но когато Андре започна да говори, Люсиен се отърси и от последната следа от сънливост, така че само лекото пулсиране в слепоочията му напомняше за ексцесите от предишната нощ.
— Шегуваш се, нали? Когато се хванахме на онзи глупав бас, не мислех, че за да прелъстиш тази жена, ще се наложи да предизвикаш съпруга й на дуел! Приятелю, само помисли за последиците! В края на краищата той не е един от нас и неговото положение… това, което се опитвам да ти кажа е, че би могъл да избухне дяволски скандал! Още по-лошо, последиците за теб…
Кестенявите очи на Делери се присвиха, спирайки върху сериозното, зачервено лице на приятеля му.
— Да не би да намекваш, че би трябвало да се уплаша от последствията? Не, няма да споря с теб, драги… Още повече като се има предвид главоболието ти. Освен това… — тук Делери се усмихна простодушно — имам нужда от твоята помощ. Не за самото изпълнение на моя план, защото, както знаеш, това ще бъде детински лесно. Основното вече е направено и птичето е нетърпеливо да влезе в капана! Някога провалял ли съм се с жена? Или когато е трябвало да убия противника си? Този път той ще ме предизвика пред свидетели, без да ми остави друг избор, освен да… — разпервайки ръце Делери сви рамене — Схващаш ли какво се опитвам да ти кажа? Но имам нужда от информация за приятелите на мъжа, по-специално за онези, с които се е срещнал миналата нощ. Разбрах, че след операта си прекарал остатъка от нощта в една къща на улица „Бордо“.
Докато двамата млади мъже водеха този разговор, повечето от обитателите на разнебитената постройка, все още наричана Буден Хаус, вече бяха будни. Джини слезе по стълбите, за да потърси някое местенце в сенчестата градина, където да закуси, но за свое най-голямо учудване откри, че мащехата й вече я бе изпреварила.
Двете жени се спогледаха и Соня, която, като се изключат розовите петна от руж по страните, бе съвсем бледа, заговори първа.
— Няма нужда от церемонии. Седни — След това продължи със същия непринуден тон: — Слугите слухтят наоколо… за да клюкарстват, разбира се. Независимо от противоречията между нас, бихме могли да се преструваме, че нищо не се е случило, не мислиш ли? — Джини продължаваше да мълчи и кокалчетата на ръката на Соня, стиснала облегалката на стола, побеляха. — Съпругът ти не се е върнал, нали? А моят си легна едва преди два часа, разказвайки ми някаква невероятна история как цяла нощ бил играл карти. Сега здравата хърка.
Зад привидното спокойствие, изписано на лицето й, Соня се задъхваше от гняв. Как можеше Уилям да я прави за смях пред старите й приятели? Два дни поред да отсъства от къщи, без да й се извини дори само от приличие? А като си помислеше, че вчера я бе укорил, задето е позволила на трима по-млади мъже да я изпратят до в къщи. Не че господин Делери бе толкова по-млад от нея. Сам й бе признал, че въпреки младежкия си вид вече е превалил тридесетте.
Соня наблюдаваше заварената си дъщеря, която, все още необичайно мълчалива, се отпусна в стола срещу нея, промърморвайки само едно
Навярно бе свикнала да се справя с подобни ситуации. Без съмнение вече си търсеше любовник, с когото да отмъсти на Стив. А съдейки по миналото й, Джини изневеряваше без каквито и да било скрупули. Нещо повече, тя винаги успяваше да се измъкне!
Соня наблюдаваше почти злобно младата жена, която бе свалила шапката си и си вееше с нея. Джини изглеждаше така, като че ли не бе мигнала цяла нощ, което вероятно бе самата истина. Под очите й се бяха образували тъмни кръгове, които контрастираха с необичайната бледност на лицето й. Наистина ли си бе въобразявала, че ще успее да промени мъж като Стив Морган?
Докато си вееше с шапката, повече, за да е заета с нещо, отколкото, за да се разхлажда, Джини си мислеше за същото. Отгатваше настроението на Соня и потискания й гняв, но в края на краищата какво я засягаха те? Напоследък съвсем открито бяха възприели държание, подхождащо повече на съперници, отколкото на приятелки. Не, точно сега не бе в настроение да се доверява на Соня, нито пък да си разменя обвинения с нея. Не искаше да мисли — нещо, което бе правила през цялата нощ, докато лежеше будна в леглото.
Прислугата се суетеше наоколо, носейки в димящи чинии към сервираната за четирима маса. Джини нетърпеливо се пресегна за един горещ, пухкав кроасан, върху който цвърчеше разтопено масло. За пред прислугата тя рече с пренебрежителен тон:
— Закуските в Луизиана винаги ли са токова обилни? Как успявате да слагате и вдигате масата по няколко пъти дневно?
Соня сви рамене.
— Въпрос на навик. Човек свиква. — Прозрачно сините й очи срещнаха тези на Джини, след което продължи със същия равен глас: — Но свиква ли се с това да бъдеш пренебрегван и унижаван публично? Как се примиряваш с това?
— Не се примирявам.
Прислужниците си бяха отишли, а с тях и необходимостта от дискретност. Твърде резкият отговор накара Соня да стисне устни.
— О? — натъртено рече тя. — Но нали все още си негова жена. Не пропътува ли целия път дотук само за да го намериш и да го убедиш да се съберете отново? Извини ме, ако съм си направила неправилно заключение, но…
Упоритото, гневно вирване на брадичката на Джини й бе твърде добре познато.
— Заключенията ти наистина са неправилни, но всичко това изобщо не ме интересува. Стив и аз… никога не си могла да разбереш онова, което става между нас, нали? И се съмнявам, че някога ще успееш. Той си прави своето, а аз — моето. Моля те, не очаквай от мен да бъда толкова разтревожена, колкото очевидно си ти! — Забелязвайки войнствените искрици в очите на Соня, Джини нетърпеливо добави: — О, хайде, стига! Какъв смисъл има да се караме? Мисля, че добре знаем мнението си една за друга. Защо да не оставим нещата такива, каквито са?
— Това е много лесно за теб, нали? Никога не си изпитвала неудобство от това да следваш собствените си прищевки, без да се съобразяваш с никого другиго… нито… нито с болката и скандала, които би могла да причиниш. Докато аз… ох! Както сама току-що каза, какво значение има всичко това? Моля, продължи закуската си. Аз мисля да пояздя.
По-късно Соня ясно си даде сметка за импулсивността на решението си. Не можеше да понася да седи с тази… тази малка уличница и да се разстройва от нейната арогантност. А и от последния път, когато бе яздила сама, наслаждавайки се на равния ход на коня и лекия ветрец, галещ зачервените й страни, бе изминало толкова много време. Да, трябва да бяха минали години, откакто за последен път бе поела по тази пътека, отвеждаща към отвесния бряг на реката. Сега обаче щеше да се постарае да избегне старата каменоломна.
След внезапното оттегляне на Соня Джини откри, че бе изгубила апетит. Нямаше нужда от много — кроасаните и черното кафе, обилно долято с коняк, й бяха достатъчни, в случай че не искаше да стане прекалено закръглена. Каква омразна мисъл! Джини донякъде съжаляваше, че се бе скарала със Соня — ободряващата езда бе точно онова, от което имаше нужда, за да започне отново да разсъждава трезво. Въпреки че цяла нощ се въртя будна в леглото, тя все още не бе взела никакво решение и нямаше план. С някакъв необичаен за импулсивния й характер фатализъм си бе дала сметка, че нещата не можеха да продължават така. Двамата със Стив трябваше да се разберат веднъж завинаги.
