Всички любовни и неприлични думи, които си размениха тази вечер, бяха на испански — сякаш с това искаха да избягат в един нереален свят на сънища и мечти. Нима желанието не беше любов? Това нямаше значение, докато между тях все още съществуваше нещо.
Когато Джини се събуди в леглото си, цялото изпомачкано и разхвърляно, с валящи се на пода завивки, него вече го нямаше. Трябваше да очаква това. Беше се възползвал от тялото й, а тя му бе позволила да го стори. И за двамата това беше като последно сбогом.
През следващите няколко дни Джини ходеше като насън, а самотата й помагаше по-леко да понесе безкрайните дни.
Понякога си мислеше, че наистина живее в някакъв сън. Сенаторът лежеше с непрекъснато замъглено от опиатите съзнание, тъй като доктор Мадок бе заявил, че всяко мръдване или опит да стане от леглото може да предизвика придвижване на куршума, намиращ се току до гръбнака му. Джини прекарваше по- голямата част от времето си в стаята на сенатора, все още неспособна да повярва, че този блед като смъртник старец, лежащ неподвижно под белите ленени завивки, бе същият онзи красив, жизнен мъж, който само с една своя усмивка можеше да очарова всяка жена. Джини бе много благодарна за помощта на двете сестри, които нощем се грижеха за баща й, така че тя можеше да поспи. А колкото до Соня, тя също се нуждаеше от медицински грижи, защото чувството за вина и тревогите силно бяха влошили състоянието й. Ако не плачеше истерично или не крещеше, че иска да умре, тя сякаш се връщаше назад във времето, когато предишният й съпруг все още беше жив:
— Скъпи мой, съжалявам, толкова съжалявам! Ако има нещо, което мога да направя за теб…
Джини свикна да се занимава с потока от съчувстващи посетители, които бяха предимно стари приятели на Соня. Единствената, която успя да я види, беше Аделин Пруе, вмъкнала се в стаята на Соня, без дори да си направи труда да обяви за пристигането си. Ала дори тази забележителна особа остана слисана, научавайки за действителното състояние на приятелката си.
Първите й ободрителни думи бяха:
— Що за глупост е това? Защо се криеш? Соня, знаеш много добре, че подобно поведение няма да запуши устата на клюкарките! Я се вземи в ръце, момичето ми!
Добрата сестра, която седеше на стола си до прозореца, се чудеше какво да направи — дали да остане, за да пази повереницата си, или да отиде да извика някой от семейството. Докато смаяната болногледачка нервно играеше с броеницата си, Соня се изправи дръзко в леглото. С разпуснатите си коси и любопитни сини очи приличаше отново на дете.
— О, Аделин, ти ли си това? Изневеряват ми! Мислиш ли, че всички знаят за това? Как можа той — един типичен янки, така явно да извади на показ връзката си с някаква си квартеронка. И да си мисли, че ще продължавам…
Госпожа Пруе, която много се гордееше със своята невъзмутимост, възкликна:
— О, Соня…
— Мислиш ли, че в края на краищата ще го застрелят? Той си го е заслужил, нали, Аделин! Господи, сигурно съм била луда да залагам всичко, което имам, заради подобен мъж, въпреки че съм знаела какво представлява! Животно, нищо повече от един грубиян, като един от ония диви индианци, с които живееше. О, моля те, кажи ми, че никой друг не знае. Не бих могла да понеса мисълта, че всички го подозират!
Съвзела се от първоначалния шок, Аделин Пруе пристъпи към леглото на приятелката си, за да хване ръцете й. Едновременно с това се опита да накара онази жена с глуповат вид да доведе някого — доктора или личната прислужница на Соня.
— Не се тревожи, мила, знаеш, че съм единствената, която знае за това и можеш за бъдеш сигурна, че ще бъда последният човек, който ще проговори по този въпрос. Обръщайки се през рамо, тя каза на сестра Тереза:
— Извикай Тили, момичето знае какво да прави! И побързай!
Сляпо подчинявайки се на гласа, напомнящ й за игуменката от манастира, облечената в черна роба монахиня изхвърча от стаята. Според нея всичко беше наред — двете жени изглежда се познаваха много добре, а пък ако съдеше по роклята и бижутата на по-възрастната от тях, тя явно беше доста заможна.
В своето объркване бедната жена остави вратата полуотворена и почти се затича по коридора, сблъсквайки се с висок, забързан мъж, който излизаше от стаята на сенатора.
Преди монахинята да успее да разбере кой е това, Стив Морган неволно изруга, след което измърмори някакво неясно извинение. Беше в ужасно настроение и, както винаги, обект на яростта му бе Джини, която през последните три дни много успешно избягваше разговорите с него. Стив бе твърдо решен тази вечер веднъж за винаги да изяснят отношенията си. Каква игра, по дяволите, си мислеше, че играе тя! И къде бе сега?
Това беше въпросът, който изръмжа срещу уплашената като заек монахиня, която го гледаше с увиснала от ужас уста.
— Къде, по дяволите… Извинете ме, сестро, имате ли представа къде е жена ми?
Сестрата, изведнъж забравила всичко, което прилежно бе научила на английски, започна да заеква на френски:
— Госпожа Брандън, приятелката й, ме помоли…
— Бихте ли предали на жена ми, че искам веднага да разговарям с нея? Кажете й също, че ако се крие, ще я намеря на всяка цена!
С навъсено като облак лице той закрачи нататък и влезе в стаята на Соня, където бе посрещнат от нея с остър вик:
— Ти, ах ти, чудовище, как смееш да се появяваш в спалнята ми, след като си бил с онази… с онази повлекана! Какво правиш тук! Как успя да избягаш!
Госпожа Пруе вдигна ръце от отчаяние — от всички хора на света той бе най-неподходящият свидетел на тази сцена, разиграна от бедната й приятелка, която очевидно се бе пренесла някъде в миналото. За първи път в живота си, Аделин Пруе не знаеше какво да прави.
— Какво, за бога, имаш предвид? — Стив безцеремонно затръшна вратата след себе си и студено се втренчи в разстроената Соня. От очите й, отворени все по-широко в напразни опити да прочетат израза на лицето му, рукнаха сълзи и тя изхлипа:
— Как можеш да ми говориш по този начин? Мислех, че ме обичаш, а ето че си се наврял в нейното легло! И нея ли прелъсти?
Тя бе замръзнала в една поза и сякаш изобщо не осъзна намесата на госпожа Пруе.
— Най-добре е да си тръгнете веднага. Както виждате, загубила е представа за реалност — мисли си, че е във времето, когато през войната вие…
— Боже мой! — тези думи Стив изрече по-тихо, все още взрян в Соня — жена, за която отдавна не си бе спомнял. Беше свикнал да я възприема само като съпругата на Брандън и мащехата на Джини, а ето че сега тя отново го гледаше със своите бледосини очи, в които се четяха познатият ужас и копнеж.
През цялото време госпожа Пруе слушаше разговора им, но Соня като че ли беше забравила за нейното присъствие. Тя продължаваше да плаче, докато очите й се зачервиха от сълзи. Все още не можеше да повярва, че той е при нея — да дойде така дръзко в стаята й посред бял ден, при положение че все още бе под арест — дали очакваше от нея да го зашити? Какво искаше? Тя не успя да сдържи тръпката, разтърсила цялото й същество при вида на високото му мускулесто тяло, потръпващите ноздри и дълбоките сини очи, които сега я наблюдаваха втренчено.
Той обаче грубо прекъсна истеричната й тирада:
— Виж какво, Соня, слушай ме много внимателно! Има нещо, което трябва…
Тя не желаеше да слуша повече лъжи. Не, те нямаха значение. Единственото важно нещо беше, че той е тук и че я желае — нали винаги й го беше казвал?
